Читать «Синдромът Портной» онлайн - страница 16

Но тя не може да го забрави, затова сега е неин ред да се разплаче. Вижте, може би тя също не е най-щастливият човек на този свят. Някога е била високо, стройно момиче, което в училище момчетата наричали „Рижата“. Когато бях девет-десет годишен, направо бих пощурял по дневника й от онова време. За известно време го бях прибрал в същото чекмедже, където държах другата екзотична книга — класьора с марки.

Софи Гински класът „Рижата“ нарече; ще стигне тя далече с душа богата и ум в главата.

И това е била моята майка!

Освен това е била и секретарка на треньора по футбол — длъжност без особен ореол в днешно време, но явно важен пост за едно младо момиче в Ню Джърси от времето на Първата световна война. Във всеки случай, поне така си мислех аз, докато разгръщах страниците на дневника й, а тя ми показваше снимката на червенокосия си обожател, капитан на отбора, а сега по думите на Софи „собственик на най-голямата фабрика за производство на горчица в Ню Йорк“. „Можех да се омъжа за него вместо за баща ти“ — неведнъж поверително споделяше тя. Понякога се питах какво ли щеше да стане тогава с мама и мен. Тези мисли ми идваха на ум винаги, когато татко ни водеше да вечеряме в съседното ресторантче, където предлагаха деликатеси. Оглеждах се наоколо и си казвах: „Ние щяхме да произвеждаме всичката тази горчица.“ Предполагам, че и тя си е мислела нещо подобно.

— Той яде пържени картофи — изхлипа тя и се свлича на кухненския стол, за да изплаче сърцето си веднъж завинаги. — След училище заедно с Мелвин Вайнер се тъпчат с пържени картофи. Джак, кажи му ти, щом не слуша майка си. Кажи му как ще свърши един ден. Алекс — продължава прочувствено тя, като поглежда към мен, докато аз се опитвам да се изнижа от стаята, — тателех започва именно с диария, но знаеш ли как свършва всичко? При такъв чувствителен стомах като твоя знаеш ли докъде ще я докараш? Ще носиш найлонова торбичка, да си вършиш работата вътре.

Ако има на света човек, който да се чувствува безсилен пред женските сълзи, то това е баща ми. И след него съм аз. Той се обръща към мен:

— Чу какво каза майка ти. Не яж повече пържени картофи с Мелвин Вайнер след училище.

— Никога — умолява тя.

— Никога — повтаря баща ми.

— Никакви сандвичи навън — умолява тя.

— Никакви сандвичи навън — казва той.

— Сандвичи — мълви огорчена тя, сякаш казва „Хитлер“, — та в тях бутат каквото си искат и той ги яде. Джак, накарай го да обещае, преди да си е докарал някоя ужасна цура и да е станало твърде късно.

— Обещавам! — крещя аз. — Обещавам! — И изхвръквам от кухнята — къде? Къде другаде?

С неудържима скорост свалям гащите, бясно сграбчвам в ръка този разнищен отприщен боен петел, моя възмъжаващ кур, преди майка ми да е успяла да изкрещи от другата страна на вратата на банята. „Този път не пускай водата! Чуваш ли ме, Алекс? Трябва да видя какво има в тоалетната!“

Докторе, разбирате ли с какво трябваше да се боря? Пишката ми беше единственото, което можех да нарека своя собственост. Да бяхте видели какво правеше майка ми, когато бях във възрастта на детския паралич. Заслужаваше да й връчат медал от медицинските профилактични служби! Отвори си устата! Защо ти е червено гърлото? Да не би да те боли глава и да не ми казваш? Няма да ходиш на никакъв бейзбол, Алекс, докато не се уверя, че можеш да си движиш врата. Схванат ли ти е вратът? Тогава защо извърташ глава по този начин? Докато се хранехме, сякаш ти се повдигаше. Повдига ли ти се? Да де, обаче сякаш ти се повдигаше. Не давам да пиеш вода от чешмата на игрището. Ако си жаден — ще изтърпиш, докато се прибереш. Гърлото ти е зачервено, нали? Познавам, като те гледам как преглъщаш. Мисля, че може би най-доброто, което можеш да направиш, мистър Бейзбол, е да оставиш тази ръкавица и да си легнеш. Няма да ти позволя да излезеш навън в жегата и да търчиш с това възпалено гърло, в никакъв случай. Дай да ти измеря температурата! Никак не ми харесват тези хрипове. Честно казано, направо ме изкарваш от нерви, като се разкарваш по цял ден с това гърло, без да кажеш на майка си. И защо си се крил? Алекс, детският паралич не разбира от бейзбол. Разбира само от апарати за изкуствено дишане и инвалиди за цял живот. Не давам да търчиш повече и точка. Нито пък да ядеш хамбургери навън. Или майонеза. Нито пържен дроб. Нито пък риба тон. Хората не обръщат такова внимание на качеството на храната като майка ти. Алекс, ти си свикнал на безупречна чистота и няма нужда да знаеш как готвят в ресторант. Знаеш ли защо майка ти никога не сяда с лице към кухнята, когато ходим на китайски ресторант? Защото не искам да гледам какви ги вършат там. Алекс, трябва всичко да измиваш, ясно ли е? Всичко! Един господ знае кой го е пипал преди теб.