Читать «Синдромът Портной» онлайн - страница 137

Но, разбира се, не можах. Близах ушите й, смуках мръсния й врат, забивах зъби в навитите и плитки… И после, когато може би всъщност тя почти престана да се съпротивлява под моите усилия, аз се изтърколих настрани и останах да лежа победен до стената — по гръб.

— Няма смисъл — казах. — Не може да ми стане тук.

Тя се изправи. Наведе се над мен. Пое си дъх. Погледна надолу. Стори ми се, че ще сложи крак на гърдите ми. Или може би ще ме срита хубаво. Спомням си как, когато бях дете, прикачвах допълнителни листове към тетрадките си. Как се стигна до това?

— Им-по-тен-тен в Из-ра-ел, да-да-да — изпях по мелодията на една стара приспивна песен.

— Това друга шега ли е? — попита тя.

— И още една, и още една… Защо да се отричам от себе си?

После тя каза нещо мило. Можеше да си го позволи, разбира се, там, от високото:

— Би трябвало да се върнеш в къщи.

— Разбира се, точно от това имам нужда, да се върна в изгнание.

И високо, високо над мен тя се изхили. Тази здрава монументална Сабра! Тренираните й крака, утилитарните й шорти, белязаната от битката риза без копчета — благодетелната усмивка на победител! И в грубите й, обути в сандали крака, това… това какво? Този син! Това момче! Това бебе! Алекзандър Портноа! Прот-нос! Портной ой-ой-ой!

— Я се виж там, горе — казах. — Колко сте големи жените! Виж се колко си патриотична! Ти наистина обичаш да побеждаваш, нали, скъпа? Знаеш как да го постигаш! Ау, ти си безгрешна! Направо страхотна — каква чест да те срещна. Случай, вземи ме със себе си, героиньо! Там в планините. Ще разчиствам камъни, докато капна, ако това е нужно, за да стана добър. Защото, за да не бъда добър и добър, и добър, и добър, нали? Да живея само в съответствие с принципите! Без компромиси! Нека другите да са лошите, нали? Нека гоите си правят касапници, нека вината падне само върху тях. Ако съм се родил, за да бъда жесток към себе си, така да бъде! Изнурителен и приятен етичен живот, изпълнен със саможертва, изобилствуващ на задръжки! Добре звучи. О, направо ги усещам тези скали! Какво ще кажеш, вземи ме със себе си в чисто Портнойското съществувание!

— Ти трябва да си заминеш.

— Напротив! Трябва да остана! Да, да остана. Да си купя чифт такива къси панталони и да стана мъж!

— Прави каквото щеш. Отивам си.

— Не, героиньо, не — извиках, защото наистина бях взел да я харесвам донякъде. — О, каква загуба!

На нея това й хареса. Погледна ме победоносно, сякаш най-сетне бях казал истината за себе си. Ебал съм й майката.

— Искам да кажа, защото не можах да чукам такова яко здраво момиче като теб.