Читать «Синдромът Портной» онлайн - страница 135

— Не се опитвам да те привлека към буржоазията, Наоми. Ако леглото е прекалено луксозно за теб, можем да го направим на земята.

— Полово сношение? С теб?

— Да! С мен! Току-що пристигналия от самата несправедлива, система! С мен, съучастника! Да! С несъвършения Портной!

— Мистър Портной, извинете, но между глупавите ви шеги и, ако изобщо те са…

Тук последва малко боричкане, докато я изблъсквах към леглото. Посегнах към гърдите й, но с рязко движение на главата тя ме удари под брадичката.

— Къде, по дяволите, си научила това? — извиках. — В армията ли?

— Да.

Аз се строполих на стола.

— Добре ви учат в армията.

— Знаеш ли — каза тя без капка състрадание, — има нещо, което не е наред с теб.

— Да, първо, езикът ми кърви…

— Ти си най-нещастният човек, когото познавам. Ти си като бебе.

— Не! Не е така! — Но тя махна с ръка, преди да съм успял да обясня каквото и да е, и започна да ми чете лекция за моите недостатъци, които бе открила през този ден.

— Как само си недоволен от живота си! Защо така? Недостойно е за един мъж да недоволствува от живота си като теб. Изглежда, ти доставя особено удоволствие и гордост да бъдеш жертва на странното си чувство за хумор. Не вярвам, че всъщност искаш да подобриш живота си. Всичко, което казваш, е някак странно изкривено по един или друг начин, за да звучи „смешно“. Цял ден едно и също. По един или друг начин всичко е иронично и самоосъждащо.

— Самоосъждащо?

— Самоосъждащо, самоосмиващо.

— Именно! При това ти си високоинтелигентен човек — затова и нещата изглеждат още по-трудни за възприемане. Колко много би могъл да допринесеш! Такова глупаво самоосъждане! Колко неприемливо!

— О, не знам — казах. — Самоосъждането е в края на краищата класическа форма на еврейския хумор.

— Не на еврейския хумор! Не! На хумора от Гетото.

Нямаше особено много любов в тази забележка. До сутринта бях убеден, че съм въплъщение на всичко най-срамно в „културата на Диаспората“. Тези векове наред скитане без дом са родили такива противни хора като мен — уплашени, вечно нащрек, самоосъждащи се, самотни и корумпирани от живота в света на езичниците. Именно евреите от Диаспората, такива като мен, послушно, с милиони, са отивали към газовите камери, без дори да вдигнат ръка срещу своите палачи, и не са знаели как да бранят живота си със собствената си кръв. Диаспората! Самата дума я вбесяваше. Когато тя свърши, аз казах:

— Чудесно. Хайде сега да се чукаме.

— Ти си отвратителен!

— Правилно! Започваш да схващаш нещата, храбра Сабра! Върви и бъди праведна в планините, ясно? Бъди модел за човечеството! Шибана юдейска светица!

— Мистър Портной — казва тя, като вдига сака си от пода — вие не сте нищо друго освен един самоненавиждащ се евреин.

— О, Наоми, може би това е най-добрият вид.

— Страхливец!

— Мъжкарана!

— Шлемиел!

И се отправи към вратата. Само че аз се метнах изотзад и с плонж съборих тази огромна червенокоса дидактична мацка на земята. Ще й покажа аз кой е шлемиел! И бебе! Ами ако имам трипер? Чудесно! Страхотно! Още по-добре! Нека, без да знае, го замъкне в планината. Нека го разпръсне сред всички тези добродетелни еврейски момчета и момичета! Добре ще им дойде една доза трипер! Така е в Диаспората, свети дечица, така е в изгнание! Съблазън и немилост! Корупция и самоосмиване! Самоосъждане и самоосиране! Стенания, истерия, компромиси, объркване, болест! Да, Наоми, аз съм омърсен, ох, аз съм нечист и освен това съм безкрайно изморен, мила моя, от това, че никога не съм достатъчно добър за Избрания народ!