Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 27

* * *

На сутринта пратих куриерограма до Мерлинг на Мегапей, в която го уверявах, че Шимбо ще пристигне при него преди началото на петия сезон и същевременно го питах дали му е познат някой пей’анец на име Грийн Грийн, или нещо подобно, който би могъл по някакъв начин да е свързан с Названието Белион. Помолих го да ми отвърне също с куриерограма, на мои разноски, но с адрес Лорънс Дж. Конър, Хоумфри. Не се подписах. Възнамерявах да напусна Дрискол и да отлетя за Хоумфри същия ден. Куриерограмата е както най-бързият, така и най-скъпият способ за изпращане на междузвездно съобщение, но въпреки това знаех, че ще минат поне няколко седмици, преди да получа отговор.

Давах си сметка, че излагам на риск легендата, под която бях пристигнал на Дрискол, като изпращах толкова луксозно съобщение с обратен адрес Хоумфри, но тъй като щях да замина същия ден, сметнах този риск за оправдан.

Освободих стаята в хотела и се върнах в Нуаги за последен оглед на мястото и късна закуска.

Само едно нещо беше променено в Малиновия дворец. От пощенската кутия стърчеше плик, бял, голям формат, без обратен адрес.

На плика бе написано: „За Франсис Сандоу, чрез Рут Ларис“. Взех го с мен и не го отворих, докато не се уверих, че вътре не дебнат шпиони. Едва тогава прибрах блестящата тръбичка, способна да предизвика мигновена, безшумна и напълно естествена смърт, седнах и отворих плика.

Така.

Още една снимка.

Този път беше Ник, старият приятел Ник, Ник джуджето, мъртвият Ник — само дето на снимката беше съвсем жив, озъбен, готов да се нахвърли срещу фотографа. Стоеше върху някакъв скален ръб.

„Защо не прескочиш до Илирия — пишеше в бележката на английски. — Всички твои приятели живеят там.“

Запалих първата цигара за деня.

Кой всъщност е Лорънс Джон Конър знаеха само Малисти, Бейнър и Дю Боа.

Малисти бе моят човек на Дрискол, плащах му достатъчно, за да се полакоми за подкуп. Вярно, че човек може да се огъне по силата на някои обстоятелства, но той бе узнал истинската ми самоличност едва онзи ден, когато се наложи да го потърся. Тоест нямаше кой знае колко време, през което да е бил подлаган на натиск.

Вторият — Бейнър, също не би спечелил кой знае колко, ако играе срещу мен. Та нали сега бяхме партньори и интересите ни бяха взаимно преплетени. А и предполагам — въпреки пословичната си алчност, — че не би се изложил на подобен риск. Имаше си достатъчно. Значи той също бе извън играта.

Що се отнася до Дю Боа, някак не го виждах в подобна роля, особено след като му обясних — съвсем ясно и нагледно — какви сериозни неприятности бих могъл да му създам.

Никой на Хоумфри не знаеше къде съм отишъл, с изключение на автосекретаря, чиято памет обаче предвидливо бях изтрил непосредствено преди заминаване.

Потърсих други обяснения.

Да речем, че Рут е била отвлечена, принудена да напише бележката, която получих, а сетне онзи, който го е извършил, е оставил плика тук, смятайки, че рано или късно ще намина насам — и че няма начин да бъде разкрит.