Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 24

— Нищичко.

И така, когато повикаха Лари Конър, двамата се прехвърлихме на приготвената маса в огромната зала на ресторанта, обхващаща цял етаж от кулата. Имахме чудесна гледка към нощния залив, но звездите бяха скрити от тъмни облаци и единствената светлина, която озаряваше повърхността на океана, бе мигащата сигнална лампа на космодрума и прожекторите. Бейнър реши, че е още гладен, и си поръча ново ядене. Още преди да преполовя пържолата, той натъпка цяла чиния спагети и купичка кървави наглед кренвирши в стомаха си, след което продължи с торта, сиренява баница и кафе.

— Божичко, колко беше вкусно! — изпъшка накрая и запречи с клечка за зъби първата усмивка, която виждах на лицето му от четирийсет години насам.

— Пура? — предложих аз.

— Благодаря ти — да.

Клечката изчезна, заместена от димяща пура, междувременно пристигна и сметката. Винаги постъпвам така в претъпкан ресторант, когато сметката се бави. Запалвам пура, пускам облак над масата и келнерът тутакси довтасва с табличката.

— Аз ще платя — обяви той, докато поглеждах листчето.

— Глупости. Ти си мой гост.

— Ами… хубаво.

В края на краищата Бил Бейнър е четиридесет и петият най-богат човек в галактиката. Не всеки ден ми се удава възможност да вечерям с преуспели личности.

Тъкмо си тръгвахме и той подхвърли небрежно:

— Зная едно местенце, където можем да си побъбрим. Аз ще карам.

Качихме се в неговата кола, оставяйки зад гърба си униформите и намръщените лица, и прекарахме близо двайсет минути в безцелно мотаене из града — освен ако не беше решил да се отърве от някоя хипотетична опашка, — след което най-сетне спряхме пред висока жилищна сграда на седем-осем пресечки от Бартоловите кули. Влязохме във фоайето, той кимна на портиера и получи в отговор същото.

— Дали ще вали утре? — попита го Бейнър.

— Ще — обеща портиерът.

Взехме асансьора за шестия етаж. Стените на просторната зала тук бяха украсени със скъпоценни камъни, някои от които сигурно бяха обективи на камери. Спряхме и почукахме на една съвсем обикновена врата — три пъти, пауза, два пъти, пауза, още два пъти. Бях готов да се обзаложа, че за последен път е сменил кода тази сутрин. Навъсен младеж с тъмен костюм отвори вратата, кимна и напусна апартамента, след като Бейнър му махна с палец през рамо. Влязохме и той заключи. Вратата беше масивна, на пръв поглед от някакво дърво, но по средата имаше дебела метална плоча. През следващите пет-десет минути той провери стаята с цял арсенал от хитроумни машинки за откриване на подслушващи устройства, като не пропусна да ми даде знак да пазя тишина, накрая включи заглушаващите прибори като допълнителна предпазна мярка, въздъхна, свали си сакото и го метна на облегалката на един фотьойл, обърна се към мен и каза:

— Сега вече можем да говорим. Искаш ли нещо за пиене?

— Сигурен ли си, че е безопасно?

Той помисли малко и накрая кимна.

— Да.

— Тогава нека бъде бърбън с вода.

Той хлътна в съседната стая и се върна след минута с две чаши. Трябваше да ги напълни с чай, ако наистина възнамеряваше да разговаряме за бизнес. На мен ми беше безразлично.