Читать «Островът на мъртвите» онлайн - страница 23

Взех асансьора до шейсетия етаж, където беше ресторантът. Едва тук си дадох сметка, че е трябвало да позвъня от хотела за резервация. Залата беше претъпкана. Бях забравил, че следващият ден на Дрискол е почивен. Оберкелнерът записа името ми, уведоми ме, че ще получа място след петнайсетина-двайсет минути, и аз се настаних в съседния бар, където си поръчах бира.

Отпих жадно дълга глътка, огледах се и зърнах познато лице в отсрещния бар. Сложих си чифт специални очила, съвсем обикновени на външен вид, но в действителност служещи за бинокъл, и разгледах лицето, сега обърнато в профил. Косата не беше в познатия ми цвят, а и кожата на лицето изглеждаше по-тъмна, но тези неща се променят лесно.

Надигнах се и поех нататък. Един келнер ме спря, за да ме уведоми, че не мога да изнасям чаши от бара. Когато му казах, че възнамерявам да отскоча до съседния бар, той предложи да ми носи чашата като се ухили и протегна шепа. Сметнах, че ще ми излезе по-евтино, ако си поръчам нова бира, и го посъветвах да допие първата.

Човекът беше сам, подпрял глава над малка чаша с някаква ярко сияеща течност. Сгънах очилата, прибрах ги, застанах до масата и произнесох с престорено тънък глас:

— Мога ли да седна на масата ви, мистър Бейнър?

Той подскочи — едва забележимо, може би само вътре в кожата си, и тлъстините му леко потрепнаха. В следващата секунда ме фотографира с изцъклените си очи и аз знаех, че машината, която се крие зад тях, вече е завъртяла колелата си.

— Струва ми се, грешите… — поде той, сетне се засмя и намръщи едновременно. — Не, аз греша — поправи се той. — Май отдавна не сме се виждали, Франк, а и двамата сме се променили.

— С тези туристически дрехи, нали? — рекох с нормалния си глас, докато се настанявах срещу него.

Той прикова върху нас вниманието на един препускащ келнер с такава лекота, сякаш му бе метнал ласо, и ме попита:

— Какво пиеш?

— Бира — отвърнах. — Всякаква бира.

Келнерът ме чу, кимна и заприпка.

— Ял ли си?

— Не, чаках в отсрещния бар да се освободи маса, когато те забелязах.

— Аз вече привърших. Сигурно щяхме да се разминем, ако не бях решил да си допия в бара.

— Странно — отвърнах и внезапно произнесох: — Грийн Грийн.

— Какво?

— Верде Верде. Грюн Грюн.

— Не те разбирам. Това да не е някаква парола?

Вдигнах рамене.

— Наречи го молитва за успокоение на моите врагове. Какво ново?

— Нищо, освен че ти си тук. Май ще трябва да поговорим сериозно. Имаш ли нещо против да ти правя компания?