Читать «Мегре при министъра» онлайн - страница 15

— Сигурен ли сте, че жена ви не подозира за присъствието ви тук, в този апартамент?

— Тази вечер тя забеляза, че съм разтревожен. Искаше да използвам случая, че поне тази вечер нямам важни ангажименти, и да си легна по-рано. Но аз й казах, че имам събрание…

— А тя повярва ли ви?

— Не знам.

— Имате ли навика да я лъжете?

— Не.

Беше почти полунощ. Този път министърът напълни малките чашки без столчета. Запъти се с въздишка към етажерката и си избра една извита лула със сребърен пръстен.

Телефонът иззвъня, сякаш за да потвърди предчувствието на Мегре. Поен погледна към Мегре, като че за да му поиска разрешение да се обади.

— Сигурно е жена ви. Все едно, ще трябва да й разкажете всичко, като се върнете вкъщи.

Министърът вдигна слушалката.

— Ало! Да… Аз съм…

Вече имаше вид на виновен.

— Не… Има един човек тук, при мен… Трябваше да обсъдим един важен въпрос… Ще ти разкажа после… Не знам… Няма да се бавя много… Много добре… Уверявам те, че се чувствам много добре… Какво казваш?… От президентството ли?… Той иска… Добре… Ще видя… Да… Веднага ще го направя… Доскоро…

С изпотено чело, той отново погледна към Мегре като човек, който вече не знае на кой господ да се моли.

— Обаждали са се три пъти от президентството… Министър-председателят казал да ми предадат да му се обадя по което и да било време…

Той избърса изпотеното си чело. Забрави дори да запали лулата си.

— Какво да правя сега?

— Да му се обадите, предполагам. Така или иначе, утре ще трябва да му признаете, че докладът вече не е у вас. А нямаме никакъв шанс да го намерим само за една нощ.

Поен направи нещо комично, което показваше колко голямо бе объркването му, а едновременно с това инстинктивното доверие на някои хора в силата на полицията. Той каза почти машинално:

— Мислите ли?

А после се отпусна тежко на стола и набра един номер, който очевидно знаеше наизуст.

— Ало! Обаждам се от Министерството на строителството… Бих искал да говоря с министър-председателя… Извинете, госпожо… Поен се обажда… Струва ми се, че вашият съпруг очаква да му се обадя… Да… Да, ще почакам…

Той изпи чашата си на един дъх, вперил поглед в едно от копчетата на сакото на Мегре.

— Да, драги министър-председател… Извинете ме за това, че не ви се обадих по-рано… По-добре съм, да… Не беше нищо особено… Може би от умора, да… А освен това… Исках да ви кажа…

Мегре чуваше как в апарата отеква глас, в който нямаше нищо успокояващо. А Поен беше заприличал на дете, на което се карат и което безуспешно се опитва да се оправдае.

— Да… Зная… Повярвайте ми…

Най-сетне го оставиха да говори и той се опитваше да намери подходящите думи.

— Разбирате ли, случи се нещо… най-невероятно… Какво казвате?… Става дума за доклада, да… Бях го донесъл вчера тук, в личния си апартамент… Да, на булевард „Пастьор“…

Само ако можеше да го оставят да разкаже историята така, както той искаше! Обаче все го прекъсваха. И така го объркваха.

— Ама, разбира се… Имам навик да идвам да работя тук, когато… Какво казвате? Да, в момента се намирам в него… Ама не, жена ми изобщо не знаеше, в противен случай щеше да ми предаде вашето съобщение… Не! Докладът „Калам“ вече не е у мен… Точно това се опитвам да ви кажа още от самото начало… Бях го оставил тук, понеже си мислех, че ще бъде на по-сигурно място, отколкото в министерството. Обаче когато дойдох тук да си го взема днес следобед, след като се видяхме с вас…