Читать «Мегре при министъра» онлайн - страница 11

Най-странното бе, че седящият срещу него мъж, който все едно очакваше да чуе диагнозата си, приличаше на самия него, ако не като брат, най-малкото като първи братовчед. И това не се отнасяше само до външния вид. Само един поглед към семейните портрети бе достатъчен на комисаря, за да разбере, че двамата с Поен имаха горе-долу еднакъв произход. И двамата бяха родени на село, и двамата произхождаха от доста стар селски род. Вероятно родителите на министъра още с раждането му са имали амбицията да го направят лекар или адвокат, също както родителите на Мегре.

Обаче Поен беше стигнал по-далече от очакванията им. Дали още бяха живи, за да научат за това?

Но той не смееше веднага да започва да задава въпроси от този род. Пред него седеше един съсипан човек и Мегре чувстваше, че това не е от малодушие. Като го гледаше така, той се изпълваше със смесено чувство, в което имаше и отвращение, и гняв, но имаше и обезсърчение.

Веднъж в миналото бе изпадал в подобно положение, макар и не толкова драматично, и това също беше свързано с политическа афера. Той не бе имал нищо общо. Беше постъпил точно както трябваше да постъпи, беше се държал не само като честен човек, но беше следвал стриктните си задължения на държавен служител.

И въпреки това в очите на всички, или почти на всички, бе постъпил неправилно. Беше се наложило да се яви пред дисциплинарна комисия и тъй като всичко бе против него, тя бе принудена да го обяви за виновен.

Точно по онова време Мегре незабавно бе напуснал Съдебната полиция. Беше изпратен все едно на заточение за една година в Жандармерията в Люсон, във Ванде, точно в онзи департамент, на който Поен беше представител в Камарата на депутатите.

Както жена му и приятелите му непрекъснато му бяха повтаряли, беше постъпил по съвест, но въпреки това от време на време се държеше като виновен, без да си дава сметка за това. През последните дни, докато все още беше в Съдебната полиция и неговият случай все още се обсъждаше на високо равнище, той не смееше да дава заповеди на своите подчинени, дори на Люка или на Жанвие. А когато трябваше да слезе по голямото стълбище, се залепяше плътно до стената.

Поен също не бе в състояние да мисли трезво за своя случай. Току-що му бе казал всичко, което имаше да казва. През първите часове се бе държал като човек, който потъва и вече не се надява на нищо, освен на някаква помощ от небето.

Не беше ли странно, че се бе обърнал за помощ именно към Мегре, когото не познаваше и когото не бе виждал никога?

Без да си дава сметка, сега Мегре поемаше грижата за министъра, а въпросите му наподобяваха въпросите на лекаря, който се опитва да изясни неговата диагноза.

— Успяхте ли да се уверите в самоличността на Пикмал?