Читать «Мегре и сянката върху пердето» онлайн - страница 63

Тогава Мегре им показа писменото мнение на двамата адвокати.

— При последното ми посещение Мартен толкова силно се изплашва, че понечва да признае кражбата си… Да, но вие сте тук… Той ви вижда през открехнатата врата… Правите му енергични знаци и той млъква…

„Нали точно това му отваря най-после очите?… Той ви пита… Да, вие сте извършили убийството! И му изкрещявате това с пълен глас право в лицето! Убили сте заради него, за да поправите неговата грешка, заради онази ръкавица, оставена върху бюрото!… И тъй като сте извършили убийство, дори няма да наследите парите въпреки завещанието!… Ех, защо не беше Мартен истински мъж!…“

„Нека тогава да замине за чужбина… Всички ще решат, че той е виновен… Полицията няма да вдига шум, а вие ще отидете при него заедно с милионите…“

„Хайде, хайде, клети ми Мартен!…“

И Мегре толкова силно тупна клетия човечец по рамото, че замалко да го смачка. Говореше глухо, като изговаряше думите някак небрежно.

— Толкова много да направите за тези пари!… Смъртта на Куше… И Роже, който се хвърля през прозореца… А в последната минута да разберете, че няма да ги получите!… Предпочитате сама да приготвите багажа на Мартен… Добре подредени куфари… Бельо за месеци наред…

— Мълчете! — умолително каза Мартен.

Лудата изкрещя. Мегре отвори рязко вратата и старата Матилда замалко щеше да се стовари върху него! Тя побягна, уплашена от гласа на комисаря. За първи път наистина затвори вратата си и завъртя ключа в ключалката.

Мегре хвърли последен поглед в стаята. Мартен не смееше да се помръдне. А жена му, която седеше в леглото си, толкова слаба, че чак лопатките й стърчаха под нощницата, само следеше полицая с поглед.

Беше станала внезапно толкова сериозна и спокойна, че двамата мъже се питаха какво ли е намислила.

Мегре си припомни особения й поглед преди малко и особения начин, по който движеше устните си. И тогава едновременно с Мартен се досети какво става.

Те не можеха вече да се намесят. Всичко ставаше извън тях, като в лош сън.

Госпожа Мегре бе много, много слаба, а чертите на лицето й ставаха все по-болезнени. Какво гледаше всъщност на тези места в стаята, където нямаше нищо друго освен най-обикновени предмети?

Какво следеше внимателно с очи в тази стая?

Тя внезапно сбърчи чело. Слепоочията й туптяха силно. Мартен извика:

— Страх ме е!

Нищо не се бе променило в помещението. Един камион влезе в двора и те дочуха острия глас на портиерката.

Като че госпожа Мартен полагаше големи усилия, за да успее да изкачи сама някаква недостъпна планина. На два пъти ръката й като че се опита да отблъсне нещо от лицето. Най-сетне тя успя да преглътне и се усмихна като човек, който е стигнал до целта си:

— Все пак всички ще идвате при мен да ми искате пари. Обаче ще кажа на моя адвокат да не ви дава нищо.

Мартен се разтрепери целият. Разбра, че това вече не бе временно бълнуване, предизвикано от треската.

Тя бе загубила окончателно разума си!

— Не можем да й се сърдим. Тя никога не е била съвсем като другите хора, нали?… — каза Мартен жално.