Читать «Мегре и детегледачката» онлайн - страница 3

Госпожата не се връщаше, а времето минаваше. Детето беше вдигнало очи към пейката и беше разбрало, че майка му я няма, но, изглежда, не се разтревожи.

Ех! Само да можеше по някакъв начин да предупреди зъболекаря! Трябваше да пресече улицата и да изкачи три етажа. Замалко да помоли на свой ред стария господин да наглежда хлапето, колкото да отиде да предупреди доктор Флореско. Обаче не посмя, стана и започна да се оглежда, все по-разтревожена.

Втория път, когато попита един минувач колко е часът, вече беше единайсет и двайсет. Старият господин си беше тръгнал. Само тя беше останала на пейката. Видя, че пациентът преди нея излиза от сградата на ъгъла и се запътва по посока на улица „Рош-шуар“.

Какво да прави? Дали не се беше случило нещо лошо на младата госпожа? Ако я беше бутнала кола, щяха да се съберат хора, щеше да има някакво движение. Вероятно детето щеше да започне вече да плаче?

Беше изпаднала в комично положение. Мегре сигурно пак щеше да й се подиграва. След малко щеше да се обади на зъболекаря, за да се извини. Дали щеше да посмее да му разкаже какво всъщност се бе случило?

Отведнъж й стана много топло от притеснение.

— Как се казваш? — попита тя детето.

Обаче то само я погледна с тъмните си очи, без да отговори.

— Знаеш ли къде живееш?

Но детето не я слушаше. На госпожа Мегре вече й беше хрумвало, че то не разбира френски.

— Извинете, господине, бихте ли ми казали колко е часът?

— Дванайсет без двайсет и две минути, госпожо.

Но майката все не се връщаше. И в дванайсет, когато сирените в квартала започнаха да свирят, а бояджиите нахлуха в съседния бар, тя все още не се беше върнала.

Доктор Флореско излезе от сградата и седна на волана на малък черен автомобил, а тя пак не посмя да остави хлапето, за да отиде да му се извини.

Сега пък се притесняваше за кокошката, която беше сложила на огъня. Мегре й беше казал, че най-вероятно ще се върне за обяд към един часа.

Не беше ли най-добре да съобщи в полицията? Но за да направи това, също трябваше да се отдалечи от парка. Ако отведе детето, а майката междувременно се върне, сигурно ще се побърка от тревога. Не можеше и да остави дете на две години само насред парка, само на две крачки от автобусите и автомобилите, които непрекъснато преминаваха по улицата.

— Извинете, господине, бихте ли ми казали колко е часът?

— Дванайсет и половина.

Кокошката сигурно започваше да загаря, а Мегре щеше да се върне всеки момент вкъщи. За първи път от толкова години, откакто бяха женени, тя нямаше да си бъде у дома, когато той се върне.

Да му се обади по телефона, също бе невъзможно. Понеже, за да направи това, трябваше да се отдалечи от парка и да влезе в някое от заведенията наблизо. Само да можеше да зърне отново полицая, когото беше видяла преди малко, или пък някой друг! Щеше да му каже името си и да го помоли да се обади по телефона на мъжа й. Но като че ли напук на всичко вече не можеше да открие нито един полицай наоколо. Гледаше във всички посоки, сядаше и пак ставаше, надявайки се, че ще зърне някъде малката бяла шапка. Но всеки път тя беше на главата на друга жена.