Читать «Студен огън» онлайн - страница 5

— Само в пустошта съм жива — далеч от звуците и образите на цивилизацията — където чувам гласовете на природата в дървото, в храста, в езерца самотни и в калта.

„Гласове в калта?“ — помисли си Холи и едва не се разсмя.

Харесваше й видът на Луиз — яка, здрава, жизнерадостна и жива. Беше на тридесет и пет, по-възрастна от Холи с две години, макар да изглеждаше поне с десет по-стара. Гънчиците покрай очите и устата й, дълбоките бръчки, когато се смееше, и приличната й на гьон загоряла кожа издаваха, че води живот на открито. Изрусялата й от слънцето коса беше опъната назад на опашка; тя беше облечена с дънки и синя карирана риза.

— В горската кал има чистота — настояваше Луиз, — с която не може да се сравни и най-изстъргания и стерилен болничен кабинет. — Отметна глава и изложи за миг лице на топлия слънчев водопад. — Чистотата на природата пречиства душата. Всред тази преродена чистота на душата се ражда божествената мараня на великата поезия.

— Божествената мараня? — попита Холи, сякаш искаше да се увери, че диктофонът й записва ясно всяка дума.

— Божествената мараня — повтори Луиз и се усмихна.

Вътрешното Аз на Луиз беше неприятно на Холи. Поетесата бе развила някаква отвъдсветска нагласа, която като спектрално отражение беше по-скоро обвивка, отколкото съдържание. Мненията и схващанията й бяха несъстоятелни, базирани по-скоро на претенции — непоклатими претенции, но все пак претенции, — отколкото на факти, а езикът, с който ги изразяваше, бе цветист, но безсъдържателен; помпозен, но кух.

Самата Холи също се считаше за защитник на околната среда и се изненада неприятно, като откри, че по някои въпроси мнението на Луиз доста се доближава до нейното собствено. Изнервящо е да откриеш съмишленик в лицето на някого, чиято тъпотия се навира в очите ти от пръв поглед — така собствените ти мнения зазвучават подозрително.

Луиз се наклони напред и скръсти ръце на секвоената маса.

— Земята е живо същество. Тя би ни проговорила, ако това изобщо си струваше — всяка скала, или растение, или езеро би отворило уста и би заговорило с нас тъй лесно, както беседваме ние с вас.

— Каква възхитителна представа — отбеляза Холи.

— Хората са просто въшки и нищо повече.

— Въшки?

— Въшки, които лазят по живата земя — мечтателно отвърна Луиз.

— Не ми е хрумвало да мисля за нещата по този начин.