Читать «Медея и нейните деца» онлайн - страница 150

Медея влезе в стаята си с телеграмата в ръка и седна на фотьойла, който сега беше сложен на същото място, където по-рано заставаше тя — срещу иконите.

Доста дълго остана там, мърдайки устни, после стана, изми си чашката и се стегна за път. От есенното боледуване й остана неприятно стягане в лявото коляно, но тя беше свикнала вече с него и се движеше малко по-бавно от обичайното.

После заключи къщата и занесе ключа у семейство Кравчук.

Автобусната спирка беше съвсем близо. Маршрутът бе същият, по който обикновено пътуваха гостите й — от Посьолок до Судак, от Судак до симферополската автогара и оттам до летището.

Тя хвана последния полет и късно вечерта звънна на вратата на Сандрочка на „Успенски“, където никога не беше идвала.

Отвори сестра й. Не бяха се виждали от петдесет и втора — двайсет и пет години. Прегърнаха се, обляни в сълзи. Лида и Вера току-що си бяха отишли. Ника, подута от плач, излезе в антрето и прегърна Медея.

Иван Исаевич отиде да сложи чайника — той се досети, че от Крим е пристигнала по-голямата сестра на жена му. Смътно си спомни за някаква тяхна отдавнашна разпра. Медея свали от главата си вързаната по селски вълнена кърпа, под нея носеше черната си забрадка и Иван Исаевич се изуми от иконописното й лице. Той откри голяма прилика между сестрите.

Медея седна на масата, огледа непознатата къща и я одобри: тук беше хубаво.

Смъртта на Маша, огромно нещастие, донесе и голяма радост на Александра Георгиевна и сега тя недоумяваше как човек може да вмества толкова крайни неща.

А Медея, седнала от лявата й страна, не можеше да осъзнае как стана така, че не беше виждала това най-скъпо за нея същество четвърт век — и се ужасяваше. Като че нямаше нито причини, нито обяснения.

— Било е болест, Медея, тежка болест, и никой нищо не разбра. Един приятел на Алик, психиатър, я прегледал, оказва се, преди седмица. Казал, че незабавно трябва да влезе в болница: маниакално-депресивна психоза в остра форма. Предписал й лекарство… Разбираш ли, те всеки момент чакаха разрешението да заминат… И така. Но аз виждах, че не е добре… Не я държах за ръка, както тогава… Никога няма да си го простя… — говореше като на себе си Александра Георгиевна.

— Престани, за Бога, майко! Поне за това не се обвинявай. Специално това е моя вина… Медея, Медея, как да живея сега? Не мога да повярвам… — плачеше Ника, но устните й, природно извити за смях, сякаш се усмихваха…

Погребението стана не на третия ден, както е прието обикновено, а на петия. Направиха й аутопсия. Алик отиде в съдебномедицинската морга някъде при „Фрунзенска“ с двама приятели и Георгий.

Ника вече беше там. Тя обви подстриганата глава на Маша и шията й, на която личеше грубият шев от аутопсията, с къс бял крепдешин и го завърза с плосък възел на слепоочието й, както правеше Медея. Лицето й беше останало недокоснато, восъчно, и красотата му ненакърнена.

Свещеникът на „Преображенка“, при когото Маша ходеше от време на време през последните години, много се опечали за нея, но отказа опело — самоубийца.

Медея помоли да я заведат в гръцка черква. Най-гръцка от московските черкви беше Антиохийският метох. Там в храма „Теодор Стратилат“ потърси игумена, но служителката я разпита най-подробно и докато тя с половин уста и свела очи й обясняваше, че е понтийска гъркиня и от години не е влизала в гръцка черква, се появи стар йеромонах и каза на гръцки: