Читать «Александрийска роза» онлайн - страница 8

Мнимият счетоводител леко разтегли цепката на устата си и усмивка пропука лицето му от светложълт мрамор.

— Взела съм момчетата, защото на мъжа ми не може да се разчита.

— На мъжа й не може да се разчита.

На мъжа на Марикита явно не можеше да се разчита. Обаче Карвальо нямаше никакво намерение да им улеснява задачата и продължи да следи невъзмутимо какво се случва оттатък бюрото. Чаро търсеше столове, а Марикита си хапеше ли, хапеше устните. Сега Андрес вече гледаше право в него и тактът на мислите му се отмерваше от вдиганията и спусканията на огромна адамова ябълка. Счетоводителят си придърпваше края на панталона, за да намали очебийността на своя кльощав, бял, кьосав и оплетен във вени прасец, който се провиждаше между подгъва на тъмносивия крачол и прежулената граница, отдето почваше необяснимо кафяв чорап.

— Мъжът ми трябваше да се заеме с това — изстреля братовчедката на Чаро на един дъх, все едно гълчеше отсъстващия за държанието му.

— Направо ми се дощя да се запозная с тоя човек. Изглежда голяма работа — подметна Карвальо към книжата, които разместваше по плота.

— Не е в ред. Мъжът ми не е в ред.

И Марикита завъртя показалец до слепоочието си.

— Много мисли, а многото мислене не е на добро, особено при толкова свободно време. Той е безработен.

— Какво беше, а какво стана.

Чаро си намери стол и седна по-близо до Карвальо, отколкото до своите спътници.

— Да го беше видял преди няколко години, Пепе, жива хала. Шегобиец, веселяк, мъжище… А като си изгуби работата, се срина.

Марикита извади носна кърпичка и прокара ъгълчето й през крайчеца първо на едното, после на другото си око, за видимо неудоволствие на своя син, който поклати укоризнено глава и заби поглед в стената, сякаш не искаше да става свидетел на майчините си вълнения.

— Вече ти казах за какво става дума, Пепе. За една братовчедка, една от сестрите на Марикита, братовчедката Енкарнасион. Споменавала съм ти я понякога.

Карвальо не смяташе да си признае, че е така, но и Чаро не се предаваше.

— Тя е по-малка от Марикита, сещаш се, и животът й се сложи съвсем различно. Задоми се много добре в Албасете, нищо че родът ни е от Агилас, така де, от околността, Агилас, Картахена, Масарон. Но Енкарнита случи с един заможен господин от Албасете и заживя там. Те, сестрите, не държаха много-много връзка.

— Почти никак. Грях ми е на душата — прекъсна я Марикита с очи, наболели от паренето на едва сдържани сълзи.

— Както и да е, не е това проблемът. Работата е там, че преди няколко месеца… Ама хайде разправи го ти бе, жена, че по-добре знаеш какво точно се е случило.

Марикита въздъхна и попита сина си с гъгнив глас.

— Искаш ли ти да обясниш, маме?

— Нали знаеш, мен това не ме касае.

— Не го касаело — повтори Марикита към Карвальо с горчива насмешка, в търсене на съчувствие за нежеланието на сина си да се ангажира. — Мене са ме учили да уважавам покойниците — викна към обърнатия гръб на момчето. То кимна, но не я погледна. — Откакто стана тая беля, не мога да спя. Всяка нощ ми се явява мъртвото тяло на сестра ми и вика: Марикита, Марикита, помогни ми, мира нямам, мира нямам, Марикита.