Читать «Александрийска роза» онлайн
Мануел Васкес Монталбан
Мануел Васкес Монталбан
Александрийска роза
Специални благодарности на капитан Венцислав Кърчев от Бургас, който помогна морските страници в книгата да зазвучат автентично на български.
Има в Александрия роза като тебе:
през деня е бяла, през нощта — червена.
Народна песен
Отвори само едно око, сякаш се боеше двете да не потвърдят прекалено недвусмислено висналото като магарешки тумбак небе, неприлично сивата му, изопната кожа, която замърсяваше луксозния тропически пейзаж и превръщаше горичките в скверна сбирщина палми и бананови дървета от ръждясало олово. Надежда за късче лазур се задаваше откъм североизток.
— Маракас бей — си каза примирено, докато се засилваше да скочи от леглото. Седнал на крайчеца му, остана поразен от собствените си голи крака в очакване на заповед за отплаване, с кокалестите корабни носове на капачките, насочени към отворения, полупълен куфар, който от дни наред пазеше все същото равновесие върху креслото. Лакти, опрени на бедрата, лице между дланите и натежала глава, обзета от едрия план на момичето от туристическата агенция в Сан Франциско.
— Изберете Тринидад и Тобаго, един до друг са. Няма да съжалявате.
— Все ми е едно кой ще е островът, само да има слънце и палми. Аруба, Кюрасао, Бонайре.
— Тринидад и Тобаго. Няма да съжалявате.
Вече нямаше сили дори да съжалява. Всеки ден съзерцаваше небето през прозореца на стаята си в „Холидей ин“ и магарешкият тумбак бе неизменно на своето място, както и късчето лазур, към което очите му се отправяха час по час, за да поиграят на криеница с охтичавото, саможиво слънце.
— Маракас бей.
Каквото ще да е, само и само да не се застоява в Порт ъф Спейн, да не му се налага за пореден път да обхожда досадната мрежа от улици, които водят до Савана, същия парк Савана, който си имат всички карибски острови, носталгия по Африка, приела облика на нещо като полумегдан-полуморава. Вярно, може би никоя друга Савана не е толкова огромна, колкото портспейнската, ама да си я заврат отзад и нея, и Ботаническата градина, и колониалната архитектура от площада „Уудфорд“, и префърцунените богаташки къщи от булевард „Маравал“.
— Виждали ли сте седемте палата на булевард „Маравал“? — щеше да попита за кой ли път таксиметровият шофьор индиец.
— Вече ми ги показахте.
— Вярно.
Едната ръка на волана, другата премята смугли пръсти и имена на здания, които съставляват архитектурното наследство на Порт ъф Спейн.
— Замъкът на Щолмайерови. Уайт хол, резиденцията Рудал…
Дрезгавината, удавила целия остров, вещаеше края на годината, даже може би и на света. Таксиджията вдигаше смугъл, цигански пръст към небето.
— Всичко започна, откакто се качиха там горе.
— Кой се е качил там горе?
— Руснаците и американците. Откакто се качиха там горе, зимата стана лято, а лятото — зима. Преди години, преди да се качат там горе, през декември не валеше дъжд.
Дори строеният с очакването за неизчерпаем пек хотел беше усоен и сенките му се сгъстяваха допълнително от работата в забавен каданс на стачкуващия персонал. Всичко — яйцата, беконът, плодовите салати, овесените ядки, меласата, маслото — съмнително напомняше на овехтяла снимка от нормалните времена на щастливите келнери, станали междувременно времена на археология на закуската, шведска маса за недоверчивите клиенти на това обслужване с претенции за социална правда. Въпреки всичко една картонена дама с варакосан цилиндър намигаше и канеше на новогодишно тържество,
