Читать «Александрийска роза» онлайн - страница 16

— Не си мокри краката. Настинките започват от краката.

Кой му беше казал това за пръв път? Кога? И какво от това? Какво му пукаше на него в тази безсмислена нощ между две безжалостни години, толкова безжалостни, колкото всяка друга от четирийсетте години в живота му, чужденец под дъжда на някаква тропическа страна, без друг стимул, освен едно асфалтово езеро и две цяло и петдесет процента индийци и негри, които от време на време си посягат едни на други, за да постигнат надмощие ту на свинското задушено, ту на рибата с къри. Няма такъв остров. Нима това не е точно каквото търся? Защо да се връщам по старите коловози и да се залъгвам с илюзията да изчезна оттатък Босфора? Да мина между кулите на Анадолухисар и Румелихисар, видим за закотвените за почивка платноходки, а сетне — пропастта, светът свършва отвъд крепостите на Мурад IV, Черно море е кладенец, от който няма излизане, както му беше разправил веднъж един моряк, напомпан с алкохолни пари и митология.

— Трябва да се нарочи някое място, където светът да свършва. В противен случай ще се въртим като мухи без глави около него. От всички морета, които познавам, Черното е с най-подходящо разположение за край на света.

Тръпки го побиха като електричество. Дъждът беше утихнал и няколко глави се осмелиха да надникнат към изоставената градина. Влезе в хотела. Подвоуми се дали да се отдаде на улицата и нощта на Порт ъф Спейн с окъпаното от водата калипсо, или да си легне. На часовниковия циферблат над рецепцията стрелките отмерваха възрастта на новата година: двайсет минути от хиляда деветстотин осемдесет и четвърта. Дадоха му ключа от стаята, заедно с една телеграма, която взриви сърцето му с топовен залп.