Читать «Проектът» онлайн - страница 2

— Нали няма да му продадеш всичко?

— Точно така. Ще задържа по-добрите образци.

— Бих могъл да използвам някои от по-добрите ти образци.

— Ти ли, Шептящи? Какво пък ще правиш ти с тях?

— Ще ги моделирам, ще ги извая, ще ги преобразя…

— Да не си ваятел, Шептящи?

— Любител ваятел, Декър. Това е просто моето хоби.

Вече знаеше със сигурност местоположението на Шептящия. Ако направеше и най-малкото движение, Декър щеше да го ликвидира. Шептящия нямаше да си губи времето в празни приказки за скъпоценни камъни и ваятелство. Това беше просто разговор, с който целеше да го извади от равновесие.

В края на краищата трябва да сложа край на всичко това, рече си Декър. Вече месеци откакто този невидим гном му досаждаше, следеше го, наблюдаваше го, подиграваше му се, заплашваше го, принуждаваше го да участва в игричките му, като го правеше на глупак.

— Бих могъл да ти покажа едно местенце в потока, недалеч оттук — каза Шептящия. — Там е пълно със скъпоценни камъни. Искам единствено един от тях за себе си — огромно парче нефрит. Извади ми нефрита и можеш да вземеш всичко останало.

— Извади си го сам. Щом знаеш къде е, иди и си го вземи.

— Не мога — въздъхна Шептящия. — Нямам ръце, които да протегна, длани, в които да го стисна, нито сила да го вдигна. Ти трябва да го сториш заради мен. Нищо не би ти коствало в края на краищата. Нали сме приятели? Колко игри сме изиграли заедно. Можем да минем за стари приятели. Откога се познаваме.

— Веднъж да ми паднеш в ръцете — промърмори Декър. — Само да те хвана на мушката…

— Онова, което бе взел на мушката — рече Шептящия, — не бях аз. Беше сянка, която създадох, за да помислиш, че съм аз. Когато видя тази сянка, ала не стреля, разбрах, че си ми приятел.

— Приятел или не — заяви Декър, — или някаква си там сянка, следващия път ще натисна спусъка.

— Наистина можем да бъдем приятели — рече Шептящия. — Сякаш сме прекарали детството си заедно. Лудувахме и играхме. Опознахме се. Сега, когато назря моментът…

— Назрял?!

— Да, Декър, назря моментът да станем приятели. Спираме с игрите. Те бяха просто част от обреда. Може би беше глупаво от моя страна да ти досаждам, но в това се състоеше обредът за посвещаване в приятелство.

— Обред ли? Да не си си изгубил ума, Шептящи?

— Обред, за който не подозираше, ала в който все пак бе участник. Невинаги с охота, невинаги с настроение. Често ругаеше, гневеше се и желаеше смъртта ми, но се включваше в играта. Сега, след като всичко приключи, можем да си вървим у дома.

— Само през трупа ми! Няма да ти позволя да се намъкнеш в колибата ми.

— Няма да те притеснявам, бъди спокоен. Заемам съвсем малко място. Ще се свра в някой ъгъл. Дори няма да ме забелязваш. Толкова съм копнял за приятел! Трябваше да го търся прекалено дълго. Някой, който да ме разбира…

— Шептящи — прекъсна го Декър, — губиш си времето. Каквото и да целиш, по дяволите, просто си губиш времето.

— Можем да си бъдем полезни един на друг. Ще ти посочвам залежите на скъпоценни камъни, ще си говорим през самотните нощи, ще седим заедно при огъня. Има толкова много неразказани истории. А ти, може би, ще си в състояние да ми помогнеш с Ватикана.