Читать «Да разбиеш мълчанието» онлайн - страница 38

Тя трябваше да се прибере към четири следобед. Когато стана пет, баща му беше вече много ядосан. Отвори си една бира и започна да пуши цигара след цигара, докато дневната не заприлича на газова камера. Той беше оставил баща си и се беше качил на горния етаж, в стаята си, откъдето можеше да гледа надолу към улицата и да чака кога ще се появи разнебитеният стар фолксваген-кемпер, с който Мюриъл, приятелката на мама, я отвеждаше от къщи. Седеше с кръстосани крака на леглото си и се опитваше да накара с усилия на волята бяло-оранжевия кемпер да се появи отнякъде, като че ли това можеше да стане по желание.

Затова и забеляза появата на полицаите преди баща си. Синьо-бялата полицейска кола спря пред входната врата на къщата им и от нея излязоха две ченгета, мъж и жена. Той хукна надолу и отвори вратата, преди те да стигнат до нея.

— Баща ти вкъщи ли е, синко? — попита мъжът.

Преди той да успее да каже каквото и да било, вълна лют дим отговори вместо него. Изведнъж баща му се появи и постави закрилнически ръка на рамото му.

— О, по дяволите — каза той с досада в гласа. — Да не би сега да е докарала нещата дотам, че да я арестуват?

— Може ли да влезем? — попита жената със съчувствена усмивка.

Сега, когато си спомняше онзи ден, знаеше, че това е бил последният миг от детството му, който е криел някаква надежда за щастие. Точно тогава в неговото съзнание майка му беше още жива. Още я имаше, съществуваше за него. Още беше някъде между Грийнъм Комън и неговата стая.

Оставал им около час път до вкъщи, когато се случило. Катастрофа с петролна цистерна. Разлято гориво. Кемперът, който се завърта на 360 градуса и се обръща между мантинелите в средата на магистралата. Загиват три жени. Но само една от тях имаше значение за него.

Баща му намери убежище в гнева. Като че ли искаше майката на момчето да се върне, за да започне да крещи и да ѝ обяснява колко глупаво е постъпила, като се е вслушала в тези шибани жени. И така, както той представяше нещата, в това имаше някакъв смисъл. Дори ако момчето пожелаеше да оспори твърдението му, нямаше как да обори логиката в него. Преди онези жени от лагера на мира да успеят да размътят главата на майка му, тя беше напълно щастлива, щастлив беше и той.

Някои от онези жени дойдоха на погребението ѝ. Той очакваше баща му да иска да ги убие. Вместо това той съхрани мъртвешко спокойствие — като нинджа. Отиде право при погребалния агент и му каза да ги уведоми, че не са добре дошли. После поведе момчето към крематориума — достолепно, с вдигната шава. Само леко заруменелите му бузи показваха колко е гневен.

Но когато погребението приключи, вече нямаше нужда той да владее гнева си. И гневът преливаше, просмукваше се в ежедневието им, сграбчваше всяка възможност за щастие и я смазваше. Онези жени отровиха целия му живот.