Читать «Да разбиеш мълчанието» онлайн - страница 20

Но Пола щеше да дойде, нямаше нещо, в което Карол би могла да бъде по-уверена. Сега, когато тя вече не беше шеф на Пола, двете бяха свободни да поддържат приятелски отношения. Самата Пола бе изтъкнала неотдавна това, когато изигра картата с приятелството. Но ако Карол се обадеше на Пола, и Елинор щеше да научи за станалото. А мисълта за срама, който щеше да изпита следващия път, когато срещнеше спокойния ѝ, изпълнен с разбиране поглед, беше непоносима. Понякога най-непоносима от всичко беше добротата.

Можеше да се обади на Джордж Никълъс, който беше прекалено много джентълмен, за да откаже да дойде. Но той също беше пил. Щеше да се наложи да прехвърли тази задача на Джаки — или, което би било още по-лошо, на шофьора на някой от гостите. Това би било унизително. А още по-неприятно бе това, че клюката незабавно щеше да се разнесе из долината. Всички щяха да знаят как се е изложила, напивайки се на богатата трапеза на Джордж. Щеше да има остри забележки за жените, които не носят на пиене и не знаят как да се държат, да се казва, че тя е истинско разочарование в сравнение с предишните собственици на къщата.

Карол пропъди тази мисъл. Кървавата история на старата къща беше нещо, за което си позволяваше да мисли само когато се чувстваше много силна. Брат ѝ и жена му бяха заклани в собствения си дом, и то защото Карол не бе успяла да ги предпази. Тя беше оголила някогашния хамбар до кости и бе покрила тези кости с нова плът, но миналото все пак продължаваше да се просмуква в настоящето. Тази вечер споменът бе свързан пряко с единствения човек, на когото Карол можеше да разчита в кризисно положение. Единственият човек, на когото тя наистина не искаше да се обажда.

Преди да успее да отхвърли дори идеята, металният капак, изрязан в средата на вратата, се отвори с трясък. Тя спря да крачи и застана с лице към вратата, раздалечила босите си крака, отпуснала ръце с разтворени пръсти от двете страни на тялото си, изправила рамене. Готова да посрещне онова, което я очакваше.

Човекът, който влезе и бутна вратата, за да се затвори зад него, не ѝ беше непознат, макар да се беше променил, откакто тя го беше виждала за последен път. Гъстата черна коса, сресана назад от изпъкналото му чело, беше силно изпъстрена със сиви нишки, беше си пуснал смешна козя брадичка, която попадаше в сянката на големия му орлов нос. Беше дори още по-мършав в сравнение с времето, когато за последен път се бяха виждали, но си беше купил нови дрехи, подходящи за отслабналата му фигура. Ризата му вече не се въртеше на талията под сако, напомнящо за наметалото на супергерой. Сега носеше добре скроена риза под леко кожено яке, което беше учудващо стилно. Джон Франклин е открил вълшебен талисман, каза си Карол и почти се усмихна при тази мисъл.