Читать «Импулсивно» онлайн - страница 2

Кат се изсмя с глас, като си го представи. Нейната майка и нещо да става.

Едва ли, Ройъл ходеше до тоалетната през десет минути. Това не означаваше ли проблеми с простатата?

Тя тръгна през тъмния паркинг. Небето беше толкова черно, че не можеше да види дори телената ограда на паркинга, нито складовете и постройките, попилени в този скапан квартал.

На сайта на клуба пишеше, че се намира в Брентуд. По-скоро в косматата, воняща подмишница на Западен Лос Анджелис… А, ето го тъпия мустанг.

Тя забърза към колата, токчетата й тракаха по грапавия асфалт. Всяко тропване отекваше със спомена как майка й я водеше на танци, когато беше на седем години.

Когато стигна до колата, се разрови в чантата за ключовете. Намери ги и ги изпусна. Чу как издрънчаха, но беше прекалено тъмно, за да види къде. Наведе се твърде рязко, залитна, подпря се с една ръка и заопипва с другата. Нямаше ги.

Клекнала, усети някаква химическа миризма — бензин, все едно си зареждал колата и колкото и да си миеш ръцете след това, не можеш да се отървеш от миризмата.

Теч на гориво? Само това й липсваше.

Едва на десет хиляди километра, колата й създаваше само проблеми. Първо й се струваше готина, но след това реши, че не е чак толкова, и спря да плаща вноските. Хайде обратно в лизинговата къща. За пореден път.

„Платихме ти първоначалната вноска, Катрина. Трябваше само на петнайсето число всеки месец…“

Къде са проклетите ключове?! Одра кокалчетата си о земята. Един нокът от маникюра й се откърти и й се дорева.

Ето ги!

Пребори се да стане, натисна дистанционното, тръшна се на шофьорското място и запали двигателя. Колата се разтресе, дръпна напред и ето — давай, юначке! — тя се носи в тъмната нощ… а, да, пусни фаровете.

Бавно, с пиянска съсредоточеност тя се престрои, изпусна отбивката, даде назад и влезе. Зави на юг по „Коринт авеню“ и се отправи към „Пико“. Булевардът беше абсолютно празен и тя сви по него. Не успя да вземе завоя, оказа се в насрещното, колата поднесе, тя я овладя и накрая успя да се прибере в платното си.

На „Сепулведа“ се натъкна на червен светофар.

На кръстовището нямаше коли. Нямаше и ченгета.

Тя мина.

Пътуваше на север и се чувстваше свободна, сякаш целият град — целият свят! — беше неин.

Все едно някой беше пуснал атомна бомба и тя беше последният оцелял.

Щеше да е страхотно, можеше да кара до Бевърли Хилс, да мине един милион пъти на червено, да влезе в магазина на „Тифани“ на „Родео драйв“ и да награби всичко, което й хареса.

Планета без хора. Тя се разсмя.

Прекоси „Санта Моника“ и „Уилшър“ и продължи по „Сепулведа“ чак докато стигна до прохода към долината Сан Фернандо. От лявата й страна остана шосе 405 с разпилени по него светлини от колите. От другата страна се издигаха хълмове, преливащи в безлунно небе.

Къщите за безброй милиони долари по хълмовете не светеха, пълни със спящи богати хора. Същите идиоти, с които трябваше да се занимава в „Ла Фам“.

Жени като майка й, които се преструваха, че не се сбръчкват или не надебеляват като свини.