Читать «Лабиринтът» онлайн - страница 302

Осем часът вечерта е. Краят на поредния съвършен летен ден.

Алис отива на широкия прозорец и отваря капаците, за да пусне вътре полегатата оранжева светлина. По голите й ръце се плъзга лек ветрец. Кожата й е с цвят на бадеми, косата й е сплетена на плитка.

Слънцето — съвършен червен кръг в розово-бялото небе — вече се е снишило. То хвърля върху съседните върхове на планината Сабартес огромни черни сенки, наподобяващи парчета плат, проснати да се сушат. От прозореца Алис вижда хребета Сет Фрер, а зад него — връх Сен Бартелеми.

Днес се навършват две години от смъртта на Сажо.

В началото на Алис й беше трудно да живее със спомените. Екотът на пистолета в тясната пещера, треперенето на земята, бялото лице в мрака, изражението на Уил, когато той бе нахълтал заедно с инспектор Нубел вътре при тях.

Но споменът, който най-често я преследваше, беше за светлината, помръкнала в очите на Одрик, или на Сажо, както сега го наричаше. Накрая беше видяла в тях умиротворение, а не скръб, от това обаче не я болеше по-малко.

Но колкото повече научаваше, толкова повече се заличаваха ужасите от онези последни мигове. Миналото изгуби силата да я наранява.

Алис знае, че Мари-Сесил и синът и са били убити от скалите, срутили се при труса в планината. Пол Отие беше намерен там, където Франсоа-Батист го беше застрелял, часовниковият механизъм, задействал четирите взрива, още цъкаше неуморно до него. Армагедон, който самият той беше сътворил.

Когато лятото отстъпи на есента, а есента — на зимата, Алис започна да се възстановява. С помощта на Уил. Времето заличава всичко. Времето и обещанието за нов живот. Малко по малко болезнените спомени избледняват. Точно като стари снимки, почти забравени и неясни, те събират прах в съзнанието й.

Алис продаде апартамента си в Англия и заедно с парите, които взе за къщата на леля си в Салел д’Од, двамата с Уил дойдоха в Лос Серес.

Сега техен дом е къщата, където навремето Алаис е живяла заедно със Сажо, Бертранд и Хариф. Обновили са я и са я направили годна за живеене, с всички съвременни удобства, но са запазили духа й непокътнат.

Тайната на Граала е защитена, точно както е искала Алаис, и е скрита тук, сред тези планини извън времето. Трите папируса, откъснати от средновековните книги, са погребани под скалата и камъка.

Алис разбира, че е предопределена да доведе докрай онова, което преди осем столетия е останало недовършено. Подобно на Алаис, разбира и че истинският Граал е заложен в любовта, предавана от поколение на поколение, в думите, изричани от баща на син и от майка на дъщеря. Истината е заложена навред около нас. В камъните, скалите, променливия облик на планините през различните годишни времена.

Благодарение на разказа за миналото ни ние не умираме.

Алис не вярва, че е способна да го изрази с думи. Тя не притежава сладкодумието и разказваческата дарба на Сажо. Пита се дали всичко това всъщност не е неизразимо. Наречете го Бог, наречете го вяра. Граалът може би е истина, прекалено голяма, за да бъде изречена или обвързана с времето, пространството и обстоятелствата чрез такова хлъзгаво нещо като езика.