Читать «Лабиринтът» онлайн - страница 300

Той се усмихна.

— Знаех, че ще разберете — рече й. Думите се изплъзнаха като въздишка между устните му. — Живях прекалено дълго без нея. Всеки ден чувствах отсъствието й. Всеки ден ми се искаше да не съм прокълнат, да не съм принуден да живея, когато всички любими хора остаряват и умират. Алаис, Бертранд…

Той замълча. Алис усети как сърцето й се свива.

— Не бива повече да се чувствате виновен, Сажо. Сега вече знаете какво се е случило и трябва да си простите.

„Накарай го да говори. Не допускай да заспива.“

— Имаше пророчество — рече той, — че по мое време в земите на Окситания ще се роди човек, който да свидетелства за сполетялата я трагедия. Подобно на своите предшественици — подобно на Авраам, Матусал, Хариф, аз не го желаех. Но го приех.

Сажо се опита да си поеме въздух. Алис го притегли по-близо, като обгърна с ръце главата му.

— Кога? — промълви тя с усилие. — Разкажете ми.

— Алаис призова Граала. Тук. В същата тази пещера. Бях на двайсет и пет години. Трябваше да се върна в Лос Серес, убеден, че животът ми непременно ще се промени. Вярвах, че ако ухажвам Алаис и се грижа за нея, тя ще ме обикне.

— Алаис ви е обичала — заяви яростно Алис.

— Хариф я научи да разбира древния език на египтяните — продължи той с усмивка. — Струва ми се, че малко от това познание живее още във вас. С познанието, което Хариф й беше предал, и с онова, което бяхме научили от пергаментите, дойдохме тук. Подобно на вас, когато настъпи мигът, Алаис знаеше какво да каже. Граалът действаше чрез нея.

— Как… — Алис се поколеба. — Какво стана?

— Помня мекия допир на въздуха върху кожата си, трепкащия пламък на свещите, красивите гласове, които се извиваха на вихрушка във въздуха. Думите сякаш се лееха от устните й, още неизречени. Алаис стоеше пред жертвеника, до нея беше Хариф.

— Със сигурност е имало и други.

— Да, имаше, но… вероятно ще ви се стори странно, но почти не помня. Единственото, което виждах, беше Алаис. Лицето й, съсредоточено, с едва загатнатата бръчица между веждите. Косата й се спускаше като водопад на гърба й. Не виждах нищо освен нея, за мен съществуваше само тя. Алаис вдигна чашата и изрече думите. Очите й трепнаха и се отвориха само за един-единствен миг на просветление. Подаде ми чашата и аз отпих от нея.

Клепачите му трепкаха бързо.

— Щом животът е бил толкова тягостен за вас, защо сте продължили без нея?

— Perque? — повтори той изненадан. — Защо? Защото Алаис искаше точно това. Бях длъжен да живея, за да разкажа какво се е случило на хората по тези земи, тук, сред тези планини и равнини. Да се уверя, че историята им няма да умре. Такава е целта на Граала. Да помага на онези, които ще свидетелстват. Историята се пише от победителите, от лъжците, от най-силните, от най-решителните. Откриваме истината най-често в мълчанието, в тихите места.

Алис кимна.

— Вие, Сажо, го направихте. Вие променихте всичко.

— Гилем от Толедо е описал Кръстоносния поход в лъжлива светлина, в полза на французите. Нарекъл е повествованието си La chanson de la Croisade. След смъртта му тя е довършена от анонимен поет, който е симпатизирал на Окситания и който я е преименувал на La Canso. Нашата история.