Читать «Лабиринтът» онлайн - страница 303

Алис се подпира на перваза и вдъхва от едва доловимите миризми на вечерта. Дива мащерка, зановец, треперливият спомен за напечени камъни, планински магданоз и джоджен, градински чай — уханията на градината й с подправки.

Славата й се носи надлъж и шир. В началото е доставяла подправки само на приятели, в гостилниците и на съседите в селата, сега обаче това се е превърнало в доходно начинание. Повечето хотели и магазини в областта, чак до Фоа и Мирпоа, поръчват от продуктите им с вече наложената марка „Epices Pelletier et Fille“. Името на предците й, сега станало и нейно.

Лос Серес още не присъства на картата. Прекалено малко е. Но скоро ще бъде нанесено. Benlèu.

Долу в кабинета клавиатурата е заглъхнала. Алис чува как Уил обикаля из кухнята, как вади чинии от шкафа и хляб от килера. Не след дълго и тя ще слезе при него. Уил ще отвори бутилка вино, от което ще пийнат, докато той готви.

Утре ще пристигне Жан Жиро, достойна обаятелна жена, станала част от живота им. Следобед тримата ще отидат до най-близкото село и ще положат цветя пред паметника на площада, който е вдигнат в чест на участника в Съпротивата и историка, посветил много трудове на катарите, в чест на Одрик С. Бейар. Върху плочата е изсечена окситанска поговорка, избрана от Алис.

„Pas a pas se va luènh.“

По-късно Алис ще отиде сама в планината, там има още една възпоменателна плоча, на която пише само „САЖО“. Сложена е на мястото, където той лежи под хълмовете, както винаги е мечтал.

Достатъчно е, че той не е забравен.

Родословието, първият подарък, който Сажо направи на Алис, е окачено на стената в кабинета. Алис е внесла три промени. Добавила е деня, когато е починала Алаис, и датата, на която след осем века е издъхнал Сажо.

Добавила е до своето име и името на Уил и деня, когато са се оженили.

Съвсем в края, където историята все още продължава, е написала:

„САЖЕС-ГРЕЙС ФАРМЪР-ПЕЛТИЕ, 28 февруари 2007 г.“

Алис се усмихва и отива до люлката, където дъщеря им се е размърдала. Вече се събужда и раздвижва бели сънени пръстчета. Когато момиченцето отваря очи, Алис затаява дъх.

Целува детето по главичката и запява приспивна песен на древния език, предаван от поколение на поколение:

Bona nuèit, bona nuèit… Braves amies, pica mièja-nuèit Cal finir velhada E jos la flassada.

Алис си мисли как някой ден Сажес сигурно ще я пее на своето дете.

Тя прегръща дъщеря си и се връща на прозореца, погълната от мислите за всичко онова, на което ще я научи. За миналото, което ще й предаде.

Алаис вече не я навестява в сънищата й. Но докато стои в помръкващата светлина, докато се взира в древните планински върхове и хребети, в ширналите се, докъдето поглед стига равнини, Алис усеща навред около себе си присъствието на миналото, което я обгръща. Духове, приятели, привидения, които протягат ръце и нашепват за живота си, споделят с нея своите тайни. Те я свързват с всички, които са стояли тук преди — и с онези, които тепърва ще дойдат и ще мечтаят за нещата, които животът ще им поднесе.