Читать «Лабиринтът» онлайн - страница 299

Думите й бяха погълнати от екота на падащи камъни: пещерата се срутваше.

Одрик се изправи и извика:

— Не, не Алис.

Мари-Сесил се извърна рязко, за да види какво гледа старецът.

И изпищя.

Алис съгледа нещо в мрака. Сияние, бяло сияние, почти като лице. Ужасена, Мари-Сесил насочи отново пистолета към Алис. Поколеба се, после натисна спусъка. Но не толкова бързо, че Одрик да не застане между тях.

Всичко сякаш се движеше в забавен кадър.

Алис изпищя. Одрик се свлече на колене. От силата на изстрела Мари-Сесил отхвърча назад и изгуби равновесие. Задраска във въздуха, запъхтяна, отчаяна, и се заплъзга в огромната бездна, зейнала в скалата.

Одрик лежеше на земята. Раната кървеше силно. Лицето му беше с цвят на хартия и Алис забеляза под почти прозрачната кожа сините вени.

— Трябва да се махнем оттук — изкрещя тя. — Може да последва нов взрив. Скалата ще ни затрупа всеки момент.

Той се усмихна.

— Всичко приключи, Алис — промълви Одрик. — A la perfin. Както и досега, Граалът запази тайните си. Мари-Сесил не успя.

Алис поклати глава.

— Не, Одрик, в пещерата беше заложен взрив. Трябва да се махаме.

— Няма да има повече взривове — възрази старецът. В гласа му нямаше съмнение. — Това беше ехо от миналото.

Алис видя, че го боли да говори. Тя доближи глава до неговата. В гърдите му се чуваше тихо хъхрене, дишането му беше повърхностно и слабо. Алис се опита да спре кръвта, ала си даде сметка, че е безнадеждно.

— Исках да разбера как Алаис е прекарала последните си мигове. Разбирате ли? Не успях да я спася. Тя беше като в капан вътре и аз нямаше как да стигна до нея. — Той простена от болка. Пое си още глътка въздух. — Но този път…

Накрая Алис прие това, което инстинктивно беше разбрала от мига, когато беше отишла в Лос Серес.

„Това е неговият живот. Това са неговите спомени.“

Сети се за родословието, съставено с толкова много любов и старание.

— Сажо — промълви Алис. — Вие сте Сажо.

За миг в кехлибарените му очи проблесна живот. По лицето му, където вече се четеше смъртта, се мярна неописуема радост.

— Когато се събудих, Бертранд беше до мен. Някой ни беше завил, за да не премръзнем…

— Гилем — каза Алис, убедена, че истината е такава.

— Чу се ужасен тътен. Видях как каменната козирка над входа се срутва. Огромният камък се свлече на земята сред градушка от кремък и прах и затисна Алаис вътре. Нямаше как да стигна до нея — допълни с разтреперан глас Одрик. — До тях.

После най-неочаквано всичко утихна.

— Не знаех — продължи измъчено старецът. — Бях дал дума на Алаис, че ако нещо се случи с нея, ще се постарая „Книга Слова“ да е в безопасност, но не знаех. Не знаех дали книгата е у Ориан и къде е самата тя. — Гласът му заглъхна до шепот. — Нищо.

— Значи телата, които намерих, са на Гилем и Алаис — каза Алис по-скоро на себе си.

Сажо кимна.

— Намерихме тялото на Ориан малко по-надолу по хълма. Книгата не беше у нея. Чак тогава разбрах.

— Умрели са заедно, за да спасят Книгата. Алаис е искала да живеете, Сажо. Да живеете и да се грижите за Бертранд, ваша дъщеря във всичко освен в едно.