Читать «Лабиринтът» онлайн - страница 292

Кинжалът падна от ръката й и отхвърча. От сблъсъка Бертранд също беше отхвърлена напред. Тя изпищя и си удари главата в ъгъла на жертвеника. После застина.

— Вземи Бертранд, Гилем — извика Алаис. — Ранена е, Сажо също е ранен. Помогни им. В селото чака мъж на име Хариф. Той ще ти помогне.

Гилем се поколеба.

— Моля те! Спаси я!

Последните й думи бяха заглушени от Ориан. Беше докопала кинжала и се метна към сестра си. Острието се заби във вече разранената й ръка.

Сърцето на Гилем се разкъсваше. Не искаше да оставя Алаис сама с Ориан, но виждаше, че Бертранд лежи в несвяст на земята.

— Моля те, Гилем! Върви!

Погледна за последно назад към Алаис, вдигна Бертранд и хукна. Беше разбрал, че Алаис иска от него това.

Докато залиташе тромаво през пещерата, чу тътен, нещо като гръмотевица, отекнала между хълмовете. Препъна се и реши, че не го държат краката. Пак тръгна напред, изкачи стъпалата и отново навлезе в прохода. Захлъзга се по камъните, краката и ръцете му пареха от болка. После забеляза, че земята се движи и се тресе.

Беше останал без сили. Бертранд не се помръдваше в ръцете му и с всяка крачка му се струваше все по-тежка. Шумът ставаше все по-силен. От тавана западаха парчета скала и прах.

Гилем усети срещу себе си полъха на студения въздух. Още няколко крачки, и вече беше излязъл в сивкавия здрач.

Изтича на мястото, където Сажо лежеше в несвяст.

Бертранд беше мъртвешки бледа, ала беше започнала да хлипа и да се размърдва в ръцете му. Положи я на земята до Сажо, после изтича при мъртвите войници, за да смъкне наметалата им и да направи завивка. Накрая свали от врата си и своето наметало, при което катарамата му от сребро и мед отхвърча в прахта. Сгъна го под главата на момиченцето.

Поспря, за да целуне дъщеря си по челото.

— Filha — пророни Гилем.

Това беше първата и последната целувка, която щеше някога да й даде.

Откъм пещерата се чу силен тътен. Гилем се затича и се върна в прохода. В тясното пространство шумът бе направо оглушителен.

Гилем усети, че нещо се носи стремглаво към него от мрака.

— Привидение… лице — изпелтечи Ориан с очи, обезумели от страх. — Лице в средата на лабиринта.

— Къде е Алаис? — изкрещя Гилем и я сграбчи за ръката. — Какво си й направила?

Ориан беше цялата в кръв.

— Лица в… лабиринта — изпищя тя отново.

Гилем се обърна рязко, за да види какво има зад него, но не забеляза нищо. Точно тогава Ориан заби кинжала в гърдите му.

Той знаеше, че му е нанесла смъртоносен удар. Тутакси усети как смъртта се прокрадва в крайниците му. Пред очите му причерня и в мъглата Гилем видя как Ориан бяга. Почувства, че заедно с него умира възмездието. То вече беше без значение.

Ориан излезе в сивата светлина на помръкващия ден, а Гилем тръгна слепешката през прохода с отчаяната надежда да открие Алаис в хаоса от камъни и прах.

Намери я да лежи в малка вдлъбнатинка в земята, стискаше торбата, където държаха „Книга Слова“, а в ръката си — пръстена.

— Mon cor — пророни Гилем.

При звука на гласа му очите й трепнаха и се отвориха. Алаис се усмихна, а той усети как сърцето му се преобръща.