Читать «Борбата» онлайн - страница 21

Но лицето на Стефан придоби още по-упорито изражение и той извърна глава.

— Не мога — прошепна. — Прекалено опасно е. Вече поех… твърде много… снощи.

Възможно ли е това да се е случило едва миналата нощ? Струваше й се, че е било преди цяла година.

— Ще ме убие ли? — попита тя. — Стефан, отговори ми! Ще ме убие ли?

— Не… — Сега говореше с много по-сърдит тон. — Но…

— Тогава трябва да го направим. И не спори повече с мен! — Наведена над него, стиснала ръката му в своята, Елена долавяше непреодолимата му нужда. Беше изумена, че при все това той намираше сили да й се съпротивлява. Приличаше на гладник, озовал се сред пищен банкет, неспособен да откъсне очи от някое още вдигащо пара вкусно блюдо, но отказващ да го вкуси.

— Не — повтори Стефан отново, а Елена усети как я обзема безсилие. За пръв път срещаше някого, упорит, колкото самата нея.

— Да. И ако продължаваш да се дърпаш, ще си прережа нещо друго, например вените. — Тя беше притиснала пръста си към чаршафа, за да спре кръвта, но сега отново му го поднесе.

Зениците му се разшириха, устните му се раздалечиха.

— Прекалено много… вече — промърмори той, но погледът му остана втренчен в пръста й, в яркочервената капка кръв на върха му. — Не мога… да се контролирам…

— Всичко е наред — прошепна момичето. Отново прокара пръста си по устните му и усети как той го пое, а сетне се наведе над него и затвори очи.

Когато допря устата си до гърлото й, тя бе студена и суха. Ръката му обхвана врата й отзад, докато устните трескаво затърсиха двата малки белега на шията й. Елена се стегна, за да не се отдръпне при първоначалната кратка болка. После се усмихна.

Преди малко бе усетила агонизиращата му нужда, изгарящия глад. А сега изпитваше само безумна радост и опияняващо задоволство. Дълбоко задоволство, докато гладът му постепенно се уталожваше.

Собственото й удоволствие идваше от това, че му даваше всичко от себе си — спасяваше живота на Стефан, дарявайки му от своя. Усещаше как силата й се прелива в него.

След малко долови, че нуждата му стихва. Но не напълно. Не разбираше защо Стефан се опита да я отблъсне.

— Стига толкова — изрече през зъби той и бутна раменете й. Елена отвори очи. Прекрасният сън бе свършил. Сега очите на Стефан отново бяха зелени като листа на мандрагора, а по лицето му бе изписан трескавият глад на хищник.

— Не е достатъчно. Още си слаб…

— Достатъчно е за теб. — Отново я отдръпна от себе си. В зелените му очи блесна искра на отчаяние. — Елена, ако поема още, ще започнеш да се променяш. И ако не се отдръпнеш, ако не се отдръпнеш веднага…

Елена се оттегли в края на леглото. Изчака го да стане и да пооправи тъмния си халат. На светлината на лампата забеляза, че цветът на кожата му е започнал да се възвръща — лека руменина бе пропълзяла върху страните му, обрамчени от море разрошена, вълниста, черна коса.

— Липсваше ми — прошепна тя тихо. Внезапно я обзе облекчение, силно като болката и напрежението, които доскоро я измъчваха. Стефан беше жив и разговаряше с нея. В крайна сметка всичко щеше да се оправи.