Читать «Борбата» онлайн - страница 20

Но сега трябваше да мисли само за Стефан. Той беше толкова ужасяващо неподвижен. Това бе най-непоносимото — тази липса на реакция в тялото му, тази празнота. Все едно се бе освободил от телесната си обвивка, изоставяйки я като непотребен празен съд.

— Стефан! — Разтърси го, но нищо не постигна. Опря длан в средата на хладната му гръд и се опита да открие дали сърцето му още бие. Дори и да имаше пулс, беше много слаб, за да го усети.

Трябва да запазиш спокойствие, Елена, каза си момичето, докато се стараеше да потисне онази част от мислите си, които я тласкаха към паника. Онази част, която не преставаше да й напомня: „Какво ще стане, ако наистина е мъртъв? Ако действително е умрял и вече нищо не може да го спаси?“

Озърна се из стаята и забеляза счупения прозорец. По пода под него имаше парчета изпочупено стъкло. Отиде и взе едно от тях, което искреше ярко на светлината от огъня. Дребно парченце с ръб, остър като бръснач, помисли си тя. После стисна зъби и преряза пръста си със стъклото.

Изохка от болката. Кръвта тутакси бликна от раната и покапа от пръста й като восък от свещ. Тя коленичи бързо до Стефан и поднесе окървавения си пръст до устните му.

С другата си ръка стисна пръстите му, все още нереагиращи на допира й. Усети твърдостта на сребърния му пръстен. Скована като мраморна статуя, тя остана да чака там, коленичила до леглото.

Замалко не пропусна първата му съвсем лека реакция. Очите й оставаха приковани в бледото му лице, но все пак с крайчеца на окото си успя да долови съвсем краткото леко надигане на гърдите му. Но когато устните помръднаха под пръста й и леко се разтвориха, той инстинктивно преглътна.

— Това е — прошепна Елена. — Хайде, Стефан.

Миглите му потрепнаха и с плаха радост тя усети как пръстите му също стиснаха леко нейните. Той отново преглътна.

— Да. — Елена изчака, докато клепачите му примигнаха и бавно се вдигнаха. После протегна другата си ръка, за да дръпне надолу високата яка на пуловера си и да му открие шията си.

Зелените му очи бяха замъглени и отнесени, но в тях се четеше същата упоритост както досега.

— Не — едва чуто промълви Стефан.

— Трябва да го направиш, Стефан. Другите скоро ще се върнат и ще доведат със себе си медицинска сестра. Трябваше да се съглася с това. И ако не си достатъчно добре, за да успееш да я убедиш, че не е нужно да постъпваш в болница… — Остави изречението недовършено. Самата тя не знаеше какво ще открие лекарят или лаборантът, който ще провери състоянието на Стефан. Но не се съмняваше, че той бе наясно какво ще последва. И бе сигурно, че опасността от подобно разкритие ще го изплаши.