Читать «Декстър в мрака» онлайн - страница 11

И така уединението ми се виждаше важно — не че някога съм развявал личните си работи. Доколкото знаех, никой не беше поглеждал в моята малка кутийка със стъкълца. Но и никога не бях имал годеница, която да чисти вместо мен, нито пък две много любознателни деца, които да душат из нещата ми, за да се научат да приличат на Мрачния татко Декстър.

Рита като че ли оценяваше нуждата ми от малко лично пространство, ако не и причините за нея, и бе пожертвала стаята си за шиене, като я бе превърнала в нещо, което наричаше „кабинета на Декстър“. Впоследствие там щяха да стоят компютърът, не чак многобройните ми книги и дискове и вероятно малката ми палисандрова кутийка с предметни стъкла. Но как изобщо бих могъл да я оставя там? На Коуди и Астор бих могъл да я обясня сравнително лесно, но какво да кажа на Рита? Дали не трябваше да я скрия? Да построя таен проход зад фалшива библиотека, през който по вита стълба се слиза до мрачното ми леговище? Да я сложа под фалшивото дъно на кутия за тоалетни принадлежности? Това си беше проблем.

Досега бях избягвал нуждата да намеря решение, като я държах в своя апартамент. Но от друга страна, в кабинета си пазех няколко прости неща, като ножовете ми за филетиране и тиксото, които лесно можеха да се обяснят с любовта ми към риболова и климатиците. Решението можеше да ме споходи по-късно. Точно сега усещах как ледени пръсти лазят и гъделичкат гръбнака ми и изпитвах спешната нужда да спазя срещата си с един разглезен млад мъж.

И така, отидох в кабинета си, за да намеря тъмносиния найлонов спортен сак, който пазех за официални случаи, за да сложа в него ножа и тиксото. Извадих го от гардероба, на езика ми се трупаше остър вкус на очакване, и прибрах празничните си играчки: нова ролка тиксо, остър нож, ръкавици, копринената маска и кълбо найлоново въже за спешни случаи. Всичко беше готово. Усещах как вените ми блестят от стоманено вълнение, дивата музика се надигаше в главата ми, ревът на пулса на Странника ме тласкаше напред, навън, нататък. Обърнах се да изляза…

И се сблъсках с две сериозни деца, които ме гледаха с очакване.

— Той иска да дойде — каза Астор и Коуди кимна; гледаше ме с големите си немигащи очи.

Аз искрено вярвам, че хората, които ме познават, биха казали, че имам дар слово и остър ум, но докато прослушвах отново наум думите на Астор и се опитвах отново и отново да ги накарам да значат нещо друго, всичко, което успях да изкарам, беше един доста човешки звук, нещо като: