Читать «Декстър: Острието на ножа» онлайн - страница 136

— Можеш да го броиш като грешно предложение за сержант Доукс — предложих съвсем услужливо, както ми се стори.

Той кимна.

— Не го харесваш, както виждам — каза и леко се намръщи. — Но и така да е, трябва повече да те е страх.

— От какво? — попитах. Чисто перчене, разбира се, но колко пъти имаш късмет да се задяваш с автентичен злодей? И изстрелът май улучи. Данко за дълго се вторачи в мен, после едва забележимо поклати глава.

— Добре, Декстър — каза той, — виждам, че тази работа май е създадена точно за нас. — И ми отправи своята мъничка, почти невидима усмивчица. — Между другото — добави и жизнерадостна черна сянка се надигна зад него, докато говореше, и изстреля весело предизвикателство към моя Мрачен странник. Той се измъкна напред и изрева в отговор. За момент се гледахме, готови да започнем играта, после той най-после мигна, само веднъж, и се изправи. Върна се при масата, където Доукс си спеше толкова умиротворено, а аз отново останах сам в уютния ъгъл и се питах какво ли още чудо ще извади от ръкава си Великият Декстерини за своето най-невероятно бягство.

Разбира се, знаех, че Дебора и Чътски са на път, но точно това ме тревожеше повече от всичко друго. Чътски щеше да настоява да възстанови уроненото си мъжко достойнство, като увисне на патерицата си и размаха пистолет с единствената си ръка, а дори ако позволеше на Дебора да го подкрепи, тя беше опакована в гипс, а гипсът затруднява движенията. Едва ли бяха спасителен екип, който внушава доверие. Не, истината беше, че моят малък ъгъл в кухнята просто щеше да се пренасели и ако и тримата се наблъскахме в него, облепени и упоени, вече отникъде нямаше да дойде помощ.

И наистина, въпреки краткото изригване на героичен диалог, аз бях все още донякъде замаян от приспивателното, което ми беше вкарал Данко. Бях упоен, здраво завързан и съвсем сам. Но във всяка ситуация има нещо положително, ако се вгледаш достатъчно упорито, и след доста старания трябваше да призная, че все още не съм нападнат от бесни плъхове например.

Тито Пуенте премина към нова мелодия, нещо малко по-нежно, и това ме настрои по-философски. Всички трябваше да направим нещо. Но от това заключение предстоящото не влезе в моя списък на първите десет предпочитани начина да загина. На първо място беше да заспя и да не се събудя и от това положението бързо ставаше още по-отвратително.

Какво ще видя, когато умра? Все пак не можех да се заставя да повярвам в душата, в рая или ада, във всичките му там тържествени безсмислици. В края на краищата ако човешките същества имат душа, дали и аз имам? А мога да ви уверя, че нямам. Бидейки такъв, какъвто съм, как бих могъл да имам? Немислимо! Достатъчно трудно е просто да съм себе си. Да съм себе си и с душа, и със съвест, и с някаква заплаха от задгробен живот би било невъзможно.

Но да мисля за себе си, чудесния, единствения по рода си, който изчезва завинаги и никога няма да се върне, е много тъжно. Всъщност трагично. Може би трябва да обърна внимание на прераждането. Там няма никакъв контрол, разбира се. Може да се върна като торен бръмбар или дори по-лошо, като поредно чудовище като мен. Несъмнено няма да има кой да скърби за мен, особено ако Дебс изчезне по същото време. Егоистично смятах, че аз трябва да си отида пръв. Просто да свърша с това. Цялата шарада се беше проточила достатъчно дълго. Време беше да приключи. Може би така бе по-добре.