Читать «Декстър: Острието на ножа» онлайн - страница 137

Тито започна нова песен, много романтична, пееше нещо за „те амо“, и като се замислих, беше много възможно и Рита да скърби за мен, идиотката му с идиотка. И на Коуди и Астор, по техен си не съвсем нормален начин, щях да им липсвам. Някак си бях повлякъл цял влак емоционални привързаности напоследък. Как бе могло това да стане с мен? И не мислех ли подобни неща съвсем неотдавна, когато висях под водата надолу с главата в обърнатата кола на Дебора? Защо напоследък прекарвах толкова много време в умиране, а все не го разбирах правилно? Нали знаех прекрасно, че в него няма нищо особено.

Чух, че Данко дрънчи с нещо в тавичката с инструменти, и обърнах глава да погледна. Все още беше много трудно да я движа, но като че ли беше станало малко по-лесно и успях да го фокусирам. Беше взел огромна спринцовка. Приближи се към сержант Доукс, държеше я високо, сякаш искаше да го виждат и да му се възхищават.

— Време е да се събудиш, Албърт — каза бодро и заби иглата в ръката на Доукс. За малко не последва нищо, после Доукс трепна и се събуди, и издаде приятна серия от ревове и крясъци. Доктор Данко стоеше, гледаше го и се наслаждаваше на момента, отново с високо вдигната спринцовка.

Някакво глухо тупване се чу откъм входа и Данко се извъртя и грабна пистолета за пейнтбол точно когато огромната фигура на Кайл Чътски изпълни вратата. И точно както се боях, Кайл се беше опрял на патерицата си и държеше пистолет в нещо, което дори аз разпознах като потна и несигурна ръка.

— Кучи син — каза той, а доктор Данко стреля в него веднъж, два пъти. Чътски го гледаше втренчено, с увиснала челюст. Данко свали пистолета и Чътски започна да се свлича на пода…

И точно зад Чътски, невидима, докато той не беше тупнал на пода, стоеше моята скъпа сестра Дебора, най-прекрасното нещо, което съм виждал някога след пистолета глок, който държеше в здравата си дясна ръка. Тя не се размотава, за да се поти или да ругае Данко. Просто стисна зъби, бързо стреля два пъти в гърдите му и той рухна върху френетично пищящия Доукс.

Дълго всичко остана много тихо и неподвижно, ако не броим неумолимия Тито Пуенте. После Данко се свлече от масата и Дебс коленичи до Чътски и провери пулса му. Намести го в по-удобно положение, целуна го по челото и най-после се обърна към мен.

— Декс — каза, — добре ли си?

— Ще бъда, сестричке — казах, чувствах се леко замаян, — ако изключиш тази ужасна музика.

Тя мина през стаята и изтръгна щепсела от стената. После погледна сержант Доукс във внезапната огромна тишина. Опитваше се дори да не трепне.

— Ще те изнесем оттук, Доукс — каза му. — Всичко ще се оправи. — Сложи ръка на рамото му, докато той бълбукаше, после внезапно се извърна и дойде при мен; от очите й закапаха сълзи. — Господи — прошепна, докато ме освобождаваше. — Бедният Доукс!