Читать «Декстър: Острието на ножа» онлайн - страница 133

— Още не се опитвай да се движиш — каза той. — Няма да подейства. Но не се тревожи, ще можеш да видиш всичко, което правя с твоя приятел на масата. И доста скоро ще дойде и твоят ред. Можеш да се видиш, впрочем, в огледалото. — Примигна и в гласа му се промъкна лек нюанс на капризност. — Това с огледалата е чудесно. Знаеш ли, че ако някой стои извън къщата и гледа в огледалото, можеш да го видиш отвътре?

Говореше като начален учител, който обяснява виц на ученик, към когото е привързан, но който може би е прекалено тъп, за да го разбере. А аз си бях достатъчно тъп, след като сам се бях набутал право в капана със съвсем не блестящата мисъл „Боже, това е интересно!“. Собственото ми водено от луната нетърпение и любопитство бяха притъпили предпазливостта ми и той ме беше видял да надничам. От друга страна, той злорадстваше и това беше досадно, така че се почувствах длъжен да кажа нещо, колкото и да бях слаб.

— Ами да, знам. А ти знаеш ли, че тази къща има и предна врата? И никакви пауни на стража този път.

Той замига, после попита:

— Трябва ли да се разтревожа?

— Ами човек никога не знае кой може да връхлети неканен.

Доктор Данко вдигна левия ъгъл на устата си може би половин сантиметър.

— Е — каза, — ако твоят приятел на операционната маса е достоен пример, мисля, че може и да съм прав, не е ли така? — И трябваше да призная, че имаше право. Играчите от първия тим не бяха впечатляващи. Какво би могъл да чуе от масата? Ако не бях все още малко замаян от опиата, който беше ми вкарал, съвсем сигурно щях да кажа нещо много по-умно, но фактически бях в някаква химическа мъгла.

— Надявам се, не трябва да смятам, че идва подкрепа? — попита той.

И аз се питах същото, но не изглеждаше съвсем умно да го казвам.

— Смятай каквото си искаш — казах само, като се надявах, че е достатъчно двусмислено да го позабави, и проклинах бавността на иначе бързия си ум.

— Добре тогава — каза той. — Вярвам, че си дошъл сам. Макар че съм любопитен защо.

— Исках да науча техниката ти — отговорих.

— О, добре — каза той. — Ще се радвам да ти я покажа от първа ръка. — Пак пусна тънката си усмивчица и добави: — И после крак. — Изчака малко, вероятно да види дали ще се разсмея на зловещия му каламбур. Много съжалявам, че го разочаровах, но може би по-късно можеше да ми стане по-смешно, ако успеех да се измъкна жив.

Данко ме потупа по ръката и каза:

— Ще трябва да научим името ти. Иначе не е забавно.

Представих си, че ме нарича по име, както лежа вързан за масата. Не беше ободряваща картина.

— Ще ми кажеш ли името си? — попита той.

— Румпелщилцхен — отговорих.

Той ме изгледа с очи, огромни зад дебелите лещи. След това посегна към задния ми джоб и извади портфейла ми. Отвори го и намери шофьорската ми книжка.

— О, значи ТИ СИ Декстър. Поздравления за годежа ти. — Пусна книжката до мен и ме погали по бузата. — Гледай и се учи, защото много скоро ще правя същото и с теб.

— Колко мило от твоя страна.

Данко смръщи вежди.

— Ти наистина би трябвало да си по-изплашен. Защо не си? — Нацупи устни. — Интересно. Следващия път ще трябва да увелича дозата. — Изправи се и се отдалечи.