Читать «Декстър: Острието на ножа» онлайн - страница 131

— Защо мислиш така?

Мисълта да й обяснявам, че предположението ми е само предположение, не ми се стори страхотно привлекателна, така че казах само:

— Това е дълга история, сестричке. Но мисля, че съм прав.

— Мислиш — каза тя, — но не си сигурен.

— Ще съм след няколко минути. Паркирал съм зад ъгъла близо до къщата, а пред нея е паркиран фургон, който изглежда много не на място в този район.

— Стой там. Ще ти се обадя — каза тя и затвори. Загледах къщата. Ъгълът за наблюдение беше много неудобен и фактически не можех да гледам, без вратът ми да стане на възел. Така че обърнах колата с предница към извивката на улицата, откъдето ми се присмиваше къщата, и щом го направих, ето ти я. Промушва подпухналата си глава през дърветата, процежда забулени лъчи светлина върху застиналия пейзаж. Тази луна, този вечно засмян лунен фар. Ето го пак.

Усещах как студените пръсти на луната ме мушкат, подтикват, закачат и ме тласкат към някакво безразсъдно и чудесно нещо; много отдавна не бях чувал звуците да кънтят двойно по-силно, да усещам как връхлитат в главата ми и плъзват надолу по гърба. Наистина, нима беше лошо да съм абсолютно сигурен, преди да ми се обади Дебора? Не да направя нещо глупаво, разбира се, а само да изляза от колата и да тръгна по улицата. Просто една безгрижна разходка на лунна светлина покрай къщите. И ако случайно се появи възможност, да си поиграя малко с доктора.

Леко се притесних, когато, докато слизах от колата, забелязах, че дишането ми става малко неспокойно. Засрами се, Декстър. Къде остана леденото ти самообладание? Може би се е изхлузило поради прекалено дългото ти пребиваване под завивките и може би тъкмо същата тази празнота те е изнервила малко повече, но така не бива. Въздъхнах дълго, дълбоко, за да се успокоя, и тръгнах по улицата — просто едно безразлично чудовище, излязло тази вечер да поброди покрай импровизирана клиника за вивисекции. Ало, съседе, хубава нощ за рязане на крак, нали?

С всяка крачка, която ме приближаваше към къщата, усещах Онова нещо да расте все по-високо и силно в мен и в същото време старите студени пръсти да се впиват в него, за да го задържат на мястото му. Аз бях огън и лед, изпълнен с лунна светлина и смърт, и когато се изравних с къщата, шепотът в мен започна да се надига: чух и слабите звуци от къщата. Хор от ритъм и саксофони, който звучеше съвсем като Тито Пуенте, и нямаше защо надигналият се шепот да ми казва, че съм прав, че това наистина е мястото, където докторът е разположил клиниката си.

Той беше вътре — и работеше.

И какво да направя по въпроса? Разбира се, умното беше да се върна нехайно при колата и да изчакам обаждането на Дебора, но дали наистина това беше нощ за мъдрост, с тази лирично хилеща се луна ниско в небето, и леда, който се разливаше по вените ми и ме тласкаше напред?

Пъхнах се в сенките край съседната къща и предпазливо се промъкнах в задния двор. Вече можех да виждам гърба на къщата на Инграм. От задния прозорец струеше много силна светлина. Прокраднах се в двора под сянката на едно дърво, все по-близо и по-близо. Още няколко котешки стъпки и почти виждах през прозореца. Приближих малко, съвсем до линията, която очертаваше светлината върху земята.