Читать «В черно като полунощ» онлайн - страница 5

Сама сред тълпата Тифани въздъхна. Тежка е черната островърха шапка. Защото, щеш не щеш, шапката и вещицата са едно. Като носиш островърха шапка хората се отнасят внимателно с теб. О, да, гледат те почтително и често доста притеснено, сякаш очакват да прочетеш мислите им, което впрочем сигурно можеш да направиш с помощта на добрите стари вещерски похвати като първозрение и второмислие. Но те всъщност не бяха магически. Всеки можеше да ги усвои, ако има грам мозък в главата си, ала понякога дори и толкова трудно се намира. Хората често бяха толкова заети да живеят, че хич не се спираха да помислят защо. Вещиците го правеха и това от своя страна ги правеше необходими. О, да, наистина непрекъснато необходими, но не и (както ставаше ясно по един много вежлив и определено безмълвен начин) желани.

Това тук не бяха планините, където хората отдавна са свикнали с вещици. Жителите на Кредище бяха дружелюбни, но не и близки, не и истински приятели. Вещицата е различна. Вещицата знае неща, които ти не знаеш. Вещицата е друг вид човек. Вещицата е такъв човек, когото май не бива да ядосваш. Вещицата не е като останалите хора.

Тифани Сболки беше вещицата, а стана такава, защото хората имаха нужда от вещица. Всеки има нужда от вещица, но понякога просто не го осъзнава.

И нещата се нареждаха. Отколешните представи за кошмарната вещица избледняваха всеки път, когато Тифани помогнеше на някоя млада майка да роди първото си дете или облекчеше последните дни на някой старец, поел към отвъдното. И все пак старите приказки, старите слухове и старите образи от детските книжки някак се крепяха в живата памет.

Още по-трудно беше заради това, че в Кредище отдавна нямаше вещици — нито една не би се настанила тук по времето на Баба Сболки. А тя, както всички знаеха, беше мъдра жена — достатъчно мъдра да не бъде вещица. В Кредище нищо не се случваше пряко нейната воля или поне за не повече от десет минути.

И така, Тифани, вещицата, беше съвсем сама.

Не само че планинските вещици като Леля Ог, Баба Вихронрав и госпожица Либела вече не бяха край нея, а и хората в Кредище просто не знаеха как да се отнасят с тях. Разбира се, редица вещици сигурно щяха да ѝ се притекат на помощ, ако ги повика, но — макар че нямаше да го кажат — това щеше да означава, че не е успяла да понесе отговорността, че не се справя с работата, че не е сигурна, че не я бива достатъчно.