Читать «В черно като полунощ» онлайн - страница 4

Вещиците определено бяха жени, ала повечето от по-възрастните, които Тифани познаваше, също не минаваха под венчилото, главно защото Леля Ог вече беше използвала всички подходящи съпрузи, но и вероятно защото просто нямаха време за това. Разбира се, случваше се чат-пат някоя вещица да се омъжи за някое величие, като Маграт Гарлик например, която така стана кралица на Ланкър, макар че, както разправяха, тя сега се занимавала само с билки. Единствената млада вещица сред познатите на Тифани, която някак беше успяла да отдели и време за ухажване, беше най-добрата ѝ приятелка в планините — Петулия. Тя сега специализираше прасешка магия и скоро щеше да се омъжи за приятен младеж, който не след дълго щеше да наследи от баща си ферма за прасета, което означаваше, че на практика е аристократ.

Вещиците обаче не бяха единствено и само заети. Те бяха отчуждени. Тифани разбра това отрано. Уж си човек, ама не си като всички останали. Неизбежно се налагаше някаква дистанция или разграничение. Нямаше нужда да влагаш усилия — то така или иначе се случваше. Познатите ѝ момиченца от времето, когато бяха толкова малки, че припкаха да си играят само по блузки, сега леко се покланяха, като я срещнеха. Дори по-възрастните мъже докосваха чело или онова, което смятаха за такова, когато минеше край тях.

Правеха го не само от уважение, а и от страх. Вещиците имаха тайни. Помагаха при раждания. И на сватби не беше зле да присъстват (макар че никой не беше сигурен дали е за късмет или против уроки), а и на смъртния одър си трябваше вещица — да ти покаже пътя. Вещиците имаха тайни, нивга непродумвани… така де, пред онези, които не бяха вещици. Съберяха ли се в тесен кръг на някой хълм за по чашка-две (в случая с Леля Ог за по чашка-десет), те клюкареха като гъски.

Но никога за истинските тайни — за всички онези сторени, чути и видени неща, които просто трупаш в себе си. Толкова много тайни, че те е страх да не прелеят. Видът на великан без панталони изобщо не си струва да се коментира в сравнение с някои от нещата, които би могла да види вещица.

Не, Тифани не завиждаше на Петулия за нейния романс, който сигурно бе протекъл в комбинация с грамадни ботуши, корави гумени престилки и дъжд, без да броим ужасния акомпанимент от „грух-грух“.

Обаче ѝ завиждаше за това, че е толкова здравомислеща. Петулия беше наредила живота си. Знаеше какво иска от бъдещето и беше запретнала ръкави да го постигне — до колене в „грух-грух“, щом се налага.

Всяко семейство, дори горе в планините, отглеждаше поне по едно прасе — да служи за боклукчийска кофа през лятото и за свинско, бекон, шунка и наденици през останалото време. Прасето беше важно. На бабата като ѝ е зле, можеш да ѝ дадеш терпентин, ама прасето като е зле, викаш по спешност прасешката вещица, че и плащаш, и то добре, главно с наденички.

На всичкото отгоре Петулия беше професионална прасоуспивачка. Тя впрочем спечели тазгодишното съревнование в благородното успиваческо изкуство. Според Тифани нямаше по-подходящо определение за това. Приятелката ѝ сядаше до прасето и му говореше благо и кротко за безкрайно скучни неща, докато не се задействаше някакъв странен прасешки механизъм, и тогава то се прозяваше щастливо и се гътваше на мига, готово да стане много важен принос в семейната диета за следващата година. Това може и да не изглежда най-добрия изход за прасето, но предвид мърлявия и най-вече шумен начин, по който умираха прасетата, преди да бъде измислено прасоуспиването, той определено беше — в контекста на великия обществен замисъл — доста по-добър вариант като цяло.