Читать «Гордост» онлайн - страница 64

Татко прави отвор за вратата в крепостната стена и мост над рова. Пред вратата поставя вишка за караулите. След това, във вътрешния двор на замъка, точно в средата издига една кула, по-висока от външните кули; нарича я „цитадела“. Казва, че това е мястото, където се укриват кралят и кралицата и всичките им приятели в случай на атака. Стражите са строени по бойниците, откъде обстрелват врага със стрели или го заливат с врял катран. Всичко е толкова истинско и татко така сериозно разказва, че гледката оживява пред очите ми. На върха на цитаделата вместо знаме татко забучва клечка от захарно петле.

Аз така съм се залисал да помагам — клеча, лягам, ставам, цялата ми коса е в пясък, че съвсем забравям за Канибал. В един момент обаче се сещам, вдигам очи и какво да видя — тя е отишла съвсем до водата. Изправила се е на задните си лапки, заела е бойната си поза, готова да щурмува вълните. Вълните плисват, разбиват се, намокрят лапите й, а тя се хвърля, замахва и свирепо забива нокти в пяната на отстъпващата вълна. Няма никакво съмнение, че Канибал е най-голямата котка-побойничка в света — на цял океан излиза насреща.

Замъкът е вече готов — изпипан и красив. Едва ли някой някога е построявал по-красив пясъчен замък. Татко сигурно щеше да стане най-добрият архитект в света, ако навремето е могъл да се изучи.

С удоволствие бих живял в нашия замък. Първо щях да си променя името от Дики на Ричард. Това е истинското ми име, то си е съвсем царско име. И без това хич не обичам да ми викат Дики, нито пък Дики младши, защото тогава всички започват да ти викат „Ей, младши!“ Виж, нямам нищо против да ми викат Рич, но как да накарам хората да ме наричат, както аз искам?

Татко е клекнал, а Лори се е сгушила между краката му. Лапнала е два от пръстите си и ги смуче; не знам как го прави, като цялата е овъргаляна в пясък. Татко нежно хваща пръстчетата й и ги издърпва от устата. Той ме побутва.

— Дики, сложи сега нашата кралица в замъка, да видим как ще й се хареса.

Откъде пък татко знае, че Канибал е „тя“? Това ме кара да се замисля. Може би ме е чул да й викам „тя“. Издърпвам Канибал от схватката й с вълните и отново я пъхвам в сандъчето й, но не затварям капака. След това внимателно поставям сандъчето в двора на нашия замък, зад вратата с караулите. Сядаме и наблюдаваме.

Известно време Канибал не помръдва, само вдига очи и ни гледа. След малко обаче прекрачва сандъчето, прави един излет до централната кула на крепостта и се връща обратно. Пак вдига очи и ни гледа. Ние сме наклякали край замъка и ако питате мен, тя сто на сто се чуди какво толкова я зяпаме. Сигурно си мисли, че това е пясъчник, защото в един момент почва да драска по двора на крепостта и най-невъзмутимо се изпишква.