Читать «Гордост» онлайн - страница 15

Това беше в началото на същото онова лято, през което ние с татко усилено строяхме веранди, но въпреки това в събота не излизахме много рано, защото това е денят, в който татко и мама спят до късно.

Една сутрин например намерих съвсем запазен тостер, марка „Сънбийм“, който в магазина струва дванайсет долара. Татко го поправи за по-малко от час. Той е от онези, дето цъкат като часовник, докато филийката се пече, а когато стане готова, автоматично изскача нагоре.

Намерих и един стар портативен грамофон „Виктрола“ в черна кожена калъфка, която приличаше на куфарче. Беше от онези, дето се навиват. Татко и него поправи и аз го прибрах в мазето, за да мога да си го пускам понякога вечер, след като съм си написал домашните, или през лятото, когато навън е още жега и не става за игра. Въртя си плочите, които ми даде леля Софая. Имат страшни имена, например „Както Вашингтон прекоси Делауер, така и генерал Пършинг ще мине Рейн“, или „Аз съм Пясъчко“.

Вървя си аз по задната уличка, ровя си из боклукчийските кофи и от време на време надничам в някой от гаражите. Така надникнах и в гаража на мистър Хардинг и го гледам — седнал си сам-самичък в колата и не помръдва. Видя ми се посинял и подут, но си рекох, че пак се е напил, прибрал се е с колата и е заспал в нея, преди да успее да си отвори вратата и да се качи горе в къщата.

Стигам до края на уличката и се връщам по другия й тротоар. Като се изравнявам с гаража на мистър Хардинг, пак решавам да надникна и гледам — той още вътре. И все така си седи, изобщо не е шаввал. Влизам в гаража, като си мисля, че той просто се е натряскал и тогава виждам, че очите му са отворени и гледат право напред през стъклото, а езикът му — морав и надут — виси от устата. Тлъстите му ръце са здраво завързани към кормилото.

Разбрах, че е мъртъв, след като мярнах с едно око, че единият край от маркуча на прахосмукачката му е прикрепен към ауспуха, а другият — пъхнат обратно в колата през прозореца на задната седалка. За първи път виждах мъртвец, като не смятам баба — майката на мама — и леля Емили. Но те двете бяха по-различни — в бели ковчези, целите обградени с цветя.

Изхвръкнах навън толкова бързо, че дори си забравих двете книжки с комикси и „Сирачето Ани — четиво за малки и големи“, поскъсано наполовина, които бях намерил в края на уличката, при Гринуд. До вкъщи все тичах, опитвах се да не плача и да дишам равномерно. Никога не съм припадал, но този път ми се струваше, че всеки миг ще се свлека на земята.

Като се мушнах през вратата на мазето, първото нещо, което си помислих, беше: как да кажа на мама, без Лоръл да разбере. Спрях се и реших да изчакам, докато татко се върне от работа и на него да кажа, после пък реших да отида отсреща, на ъгъла на Кловър Лейн, и да кажа на мистър Фицджералд. Той е полицай.