Читать «Огненото разпятие» онлайн - страница 26
Лора Лазар
- Това е спомен за вашата любов - пошепна Оги.
Мария Аладжова само кимна.
На платното Оги бе нарисувал родителите си - седнали на пейката пред дома. И двамата бяха облечени с ежедневни дрехи, издържани в землиста гама. Бяха обърнати фронтално, сякаш позират пред обектива, но зрителят оставаше с усещането, че само след миг ще се засмеят на своята привидна сериозност. В „златната среда“ бе изобразен огромен прозорец с рамка в естествения цвят на старо дърво. Зад стъклото се виеха укротени пламъци, които хвърляха огнени отблясъци върху лицата. Това бе тяхната любов едновременно пламенна и сдържана в изказа си. Именно пламъците беше нарисувал днес и бе усетил, че картината е завършена.
- Нарисувал си ни по-млади - през сълзи промълви майката.
- Защото сте щастливи...
20
Дори и кафето не му помогна. След заминаването на майка си Оги се опита да рисува, но само уплътни с шпаклата няколко рехави петна в горния край на платното. Чувстваше се уморен, мускулите на краката го боляха, на моменти дори погледът му се замъгляваше.
Тъкмо полегна на дивана, когато отвън чу момичешки глас:
- Господине, господине!
Оги рязко скочи, отвори вратата на ателието и се олюля. Не трябваше да става толкова бързо. Подпря се на рамката и едва тогава погледна напред.
До чешмата стоеше негова ученичка от горния курс. Не знаеше името й, защото я наричаше Акварелното момиче. У нея всичко бе въздушно - слабата, висока фигура, бавните движения, с които отмяташе дългите си кестеняви коси, овалното лице с лешникови очи и леко вирнат нос. Притежаваше особена мекота, чрез която сякаш се носеше плавно през пространството. В училищните й рисунки се наблюдаваше известен артистизъм, но й липсваше добрата техника. Понякога самият той се усещаше как не може да откъсне поглед от нея и само смехът на останалите ученици го връщаше в час. Прекрасно създание!
- Господине, добре ли сте?
Тя колебливо пристъпи напред, а Оги само кимна.
- Мислех, че сте болен - промълви момичето и бързо напъха в джоба на якето си лимон.
Оги се извърна и влезе в ателието. Тя се поколеба, но го последва.
- Сядай някъде - изрече художникът, огледа се и посочи към дивана.
Момичето пусна раницата на земята, подви крак и седна. Оги седна на стола срещу нея. Несъзнателно придърпа лист и молив от масата и започна да скицира фигурата й.
- Защо ви нямаше? - попита плахо ученичката, а погледът й не се откъсваше от него.
- Къде? - не разбра Оги.
- Не идвахте на училище... Помислих, че сте болен.
- По дяволите! - неочаквано скочи от мястото си художникът. - Забравих! Наистина забравих!
Той остани рисунката и припряно каза:
- Да вървим!
- Свършихме часовете за днес.
-Добре, утре ще дойда... Кои часове имам с вас?
- Последните.
- Сутринта?
- Не, втора смяна сме.
Оги отново грабна листа и продължи да скицира. Момичето не смееше да мръдне. След малко тя каза:
- Мога ли да се изправя?
Художникът я погледна изненадано, а тя поясни:
- Изтръпнаха ми краката.
Оги промълви:
- Съжалявам.
- Позволявате ли да разгледам?
Той само повдигна рамене. Момичето се изправи и впери поглед в картината върху статива.