Читать «Огненото разпятие» онлайн - страница 27

- Харесва ми - изрече тя.

- Наистина ли? - оживи се Оги. - И какво усещаш?

- Любов.

- Още!

- Не мога - притесни се тя.

- Както го чувстваш... - някак умолително произнесе мъжът.

- Обичат се - плахо продължи момичето. - Камината е абсолютният център на дома... Огънят й озарява прозореца, създава топлота и уют... Символизира семейното щастие...

Оги се развълнува, прокара ръка по косите си и каза:

- Ти я усети.

- Защото виждам баба и дядо.

- Обичаха ли се?

Момичето се наведе, разрови в раничката си и извади малка тетрадка. Прелисти я, а после срамежливо каза:

- Вие сте нарисувал „Старата любов“.

- Не разбрах...

- Едно стихотворение...

Тя откъсна лист от тетрадката, остави го на дивана и бързо отвори вратата. Оги я последва на двора. Неочаквано момичето се върна и го целуна по устните. После тръгна с бавни стъпки към уличната порта. Не се обърна назад, но сякаш очакваше той да я повика обратно.

Оги влезе вътре и прочете стихотворението. Обърна се към платното и каза:

- „Старата любов.“ Става, но не е загадъчно. Ще те нарека „Семейната тайна“.

21

Днес допи бутилката по-бързо, което допълнително я изнерви. Не беше причината в алкохола - тя веднага можеше да спре да пие. Учителите я побъркваха цял ден с безкрайните си въпроси, но нищо необичайно не беше се случило. А може би напрежението й възникна в онзи момент, в който помощник-директорът я попита:

- Какво ще правим с Аладжов?

- Нали ги знаеш творците - неангажирано отговори Камелия Аврамова.

Вече цяла седмица го няма.

- Не е ли представил болничен лист?

- Не.

- Разсеян е. Сигурно ще го донесе утре. - Камелия направи пореден опит да го оправдае.

- Дори не се сеща да се обади - троснато отговори помощник-директорът и излезе от кабинета й.

- Утре ще дойде - подвикна тя през затворената вече врата.

Искаше й се да пийне още една глътка. Отвори бюрото и погледна другата бутилка с водка, която някой й подхвърли. Няма да я докосне.

Камелия Аврамова грабна шлифера си и излезе от кабинета. Секретарката я попита:

- Тръгвате ли?

- Не, пристигам - отвърна ядосано тя, без да погледне глуповатото момиче, което наскоро назначи с политически протекции.

Излезе в коридора и забърза, за да изпревари биенето на поредния звънец. Не понасяше тълпата от пубери, които крещяха, гонеха се по стълбите и се блъскаха в нея, без дори да се извинят.

Нямаше свои деца и може би затова не успя да обикне чуждите. Когато бе по-млада, съзнателно отбягваше идеята за майчинство под предлог, че трябва да се образова и да гради кариера. От няколко години мисълта да има дете от съпруга си я ужасяваше. Не можеше да го понася дори в редките случаи, когато я докосваше. Инертността в семейното съжителство бе причината да не го изрита от дома си.

Навън бе студено и мрачно. Духаше силен вятър и тя се загърна в шлифера, но въпреки това трепереше. Ако имаше само една глътка...

Когато наближи ателието на Оги, Камелия Аврамова забави крачки. Дали постъпва правилно? Да, тя е негов работодател и трябва да знае защо не е на работа. Но дали не се унижава? Можеше да нареди на секретарката да го потърси. Не, тук отношенията бяха други. Не й се играеше на началник и подчинен, а на жена, която харесва точно този мъж.