Читать «Огненото разпятие» онлайн - страница 147

- Защо в стаята на детето е нямало дори дим? - сети се комисарят за думите на Никола Угаров.

- За да може пожарникарят да го спаси - ухили се арестантът. - Уплътних вратата на стаята, в която спеше детето, с мокри кърпи. Отворих прозореца, за да влиза чист въздух иронично изрече последните думи мъжът. - Каква смрад се носи из махалата!

- А бабата трябваше да изгори, така ли? - прекъсна го младият полицай.

- Беше по план - нагло отговори разпитваният. - Нали Оги така я беше нарисувал?

- Не сте прав - обади се Радо. - Според художника старицата е символизирала смъртта, която иска да унищожи пожарникаря и детето.

- Не съм го схванал така.

- Нали много разбираш от живопис? - иронично подхвърли Донов.

- Разбирам - ядно изрече мъжът.

- Жената загина. Казва се Манка Панева - мрачно произнесе комисарят. - Задуши се от дима.

- Да не би да жалиш за нея? - изненада се арестуваният. - Те са като хлебарките - няма спасение от тях...

- Говорим за човешки живот - ядосано го прекъсна Мишената. - Запомни името на жертвата Манка Панева, на четиридесет и три години... Малко по-възрастна от теб.

- Не ми пука коя е! - произнесе мъжът, а после попита комисаря със спокоен тон: - Да не си член на някоя ромска фондация?

- Не съм - отговори Донов. - Но ако сега те оставя в центъра на махалата и им прошепна само за това твое престъпление...

- Няма да го направиш - нагло отговори арестуваният. - Пък и аз не съм от плашливите...

- Защо тогава въртиш очи наляво-надясно? - подхвърли Донов. - И наистина миришеш на пор!

- Дай ми от твоя дезодорант да се нафъскам...

- Ти си нагъл бе! - скочи от мястото си Мишената.

- Шефе... - обади се Радо и пристъпи напред. Беше го страх, че Донов може да посегне на арестувания.

- Няма да му направя тази услуга! - извика комисарят, защото разбра опасенията на партньора си, но въпреки това не седна отново на стола. - Давай, че ме е гнус от теб!

132

 Милена Друмева вярваше в добрия си вкус. „Модерно изкуство“ не можеше още да конкурира големите частни галерии, но имаше свои, макар и не грандиозни, успехи. Това се дължеше на обстоятелството, че галерията се намираше в една пресечка до Народния театър, а в съседното кафе всекидневно се отбиваха личности от артистичния елит. Те мимиходом влизаха при нея да си побъбрят, а понякога дори запазваха творба, която купуваха след получаване на очакван хонорар.

Когато й се обади професор Димо Чолев с молба да помогне на един художник, тя се отнесе доста скептично към евентуалния талант на младия провинциалист. Недоверието й изчезна в момента, когато прекрачи прага на ателието на Евлоги Аладжов и видя небрежно подпрените по мебелите картини. Всяка творба имаше не само свеж колорит и добре обмислена композиция, но и странни, запомнящи се образи. Макар и млад, художникът вече бе преодолял етапа на подражанието и притежаваше свой, разпознаваем стил. Единственият недостатък на разгледаните от нея платна бе липсата на свързващ мотив, който да обедини в общо название една самостоятелна изложба. Затова при скромната реклама в медиите, която можеше да си позволи, и при откриването на изложбата бе нарекла проекта: „Търсеща душа“. Бе убедена, че Евлоги Аладжов е новото й откритие и го очаква бляскаво бъдеще.