Читать «Огненото разпятие» онлайн - страница 122

- Почти романтично, нали? - несигурно я попита художникът.

- Истински романтично - отговори тя и двамата се целунаха през масата.

- Искаш ли да отидем на ресторант? В сепаре за двама? - сети се изведнъж Оги.

- А пръстен носиш ли?

- Не - озадачи се той. - Не нося...

- Когато се сетиш за пръстен, тогава ще ме заведеш на ресторант - засмя се тя.

- О, разбрах! Не е ли...

- Знам, че е рано - прекъсна го тя. - Просто се пошегувах.

Започна да изважда покупките върху масата, но Оги я дръпна и я сложи на коленете си. Тя го прегърна, а той свря главата си между гърдите й и започна с устни да разкопчава копчетата на блузата й.

- Ще ти помогна... - прошепна Рая.

- Не искам - пое дълбоко въздух той и загали с език гърдите й.

Рая не издържа, отскубна се от него и започна да се съблича, но не еротично, а толкова бързо, сякаш искаше да се хвърли в хладен басейн...

Мисълта за студена вода се задържа в съзнанието й, дори си представя дълбочината на хладен вир и гальовната ласка на водата по тялото си, когато се гмурва надолу. В същото време усеща влага по тялото си, сякаш се бе изпотила. Защо й е толкова горещо? Може би трябва да се дръпне от Оги?

Игличките в краката й стават безброй и Рая насила се опитва да отвори очи. Нищо не се вижда. Иска да извади ръцете си, но чаршафът й пречи - явно се е усукал около нея. Опитва се да мръдне настрани и успява леко да се отмести. Само за миг игличките се отдръпват, но после болката от техния допир се засилва.

- Оги? - прошепва в мрака, но никой не й отговоря.

Тогава усеща дима, който полазва по кожата й, стопля я с дъха си, преди да я задуши. Кашля и извръща глава.

- Оги, горим! - изкрещява Рая и наистина се събужда.

Оги не беше до нея. А тя се намираше някъде насред нищото между земята и небето. Сигурно сънува, трябва да излезе от кошмара, преди да загине в черната бездна. Искаше да разтрие краката си, но ръцете й не ги достигаха. Погледна надолу и отчаяният й вик се сля с грохота на преминаващ наблизо камион.

Под краката й се разстилаше жарава, събрала хиляди кървавочервени сърчица, които туптяха в неравноделен ритъм. Бяха живи същества, които й шептяха нещо, но тя отказваше да ги чуе. Тлееща дървена скара я отделяше от прекия досег с горящите въглени. Цялата бе омотана в мокър чаршаф и само босите й стъпала и главата й се подаваха от пашкула. Няма да танцува... Не е подходяща за нестинарка...

Огънят ще докосне въздушния й образ и тя ще изпари в мрака. Никой няма да разбере, никой няма да й помогне... Нали Оги й каза, че огънят не е за нея?

- Ела - дочу отнякъде гласа му.

Обърна се натам и го видя, скрит сред високи храсти. Ръцете му се протегнаха към нея.

- Помогни ми! - изкрещя Рая.

- Елааа - извика й той и се скри в мрака.

- Не ме оставяй, моля те! - разплака се момичето и дори не можа да изтрие сълзите си.

Вятърът промени посоката си и димът се залюля към другия край. Болката в краката й се усили и Рая заподскача намясто. Трябваше да излезе от огнения кръг. Пламъчетата на въглените докосваха изсъхнали стръкчета трева, които с лекота се отдаваха на огъня, за да разширят горящата земя.