Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 54
Ахмед Юмит
- Всъщност, професоре, защо ни беше поканила Нюзхет тази вечер?
Отговорът дойде след кратко мълчание, ако можеше да се нарече отговор...
- Не ти ли каза?
Изпитваше ме този възрастен историк, хитър като умелите османски везири.
- Не, само ме покани на вечеря.
Отново мълчание, малко по-дълго от предишното...
- Толкова сте близки, не ти ли разказа?
Толкова близки? Май си мислеше, че още се виждаме с Нюзхет. Не го опровергах.
- Нищичко не каза... За какво става въпрос?
- Не зная - отговори прибързано, - значи, не е било нещо лично... Само ни е канела на вечеря.
Никакво обяснение повече. Но и това стигаше. Не се заблуждавах, Нюзхет работеше по някакъв проект и професор Тахир беше в екипа и. Най-малкото знаеше за проекта. Може да беше нещо зловещо и затова не искаше да говори.
- Сигурно е така - постарах се да не любопитствам. - Следващия път аз ще ви поканя, стига да се оправи времето...
- Дай Боже, Нюзхет да е добре...
- Добре е, добре е, не се тревожете, професоре.
Затворих телефона и се успокоих. Както се успокоява човек, когато, уморен от криене, сподели с някого тайната си, нещо подобно... Да, накрая трупът ще бъде открит, ще започне дознание, полицията ще ме разпитва и аз ще лъжа точно както днес направих с Шазие и професор Тахир. И ако всичко е наред, тоест ако не съм оставил следи в онзи апартамент през тези тъмни часове, влизайки в кухнята или кабинета, случаят щеше да бъде приключен... Но тревогата, която съзрях в очите на майка ми, следящи ме от портрета в сребърна рамка на стената, подсказваше, че събитията няма да се развият според очакванията ми.
10
- Не е както си го представяте, всъщност принцът беше много чувствително дете.
Белобрадият мъж с оредяла коса и рогови очила, седнал зад махагоновото бюро, не се притесняваше, че смрадта от пурата между пръстите на дясната му ръка отравя въздуха в стаята, а се опитваше на изключително добър турски да обясни схващанията си.
- Както добре знаете, още в детството си е видял много предателства. Имам предвид подмолните игри на мразещите се до смърт паши в двореца. Един вид държава в държавата... Такава съществува във всички времена и географски ширини... - погледът му се плъзна към вратата на кафявия шкаф, пълен с книги, и заговори по-тихо, сякаш се страхуваше да не ни подслушват. - Само помислете, че умът ви може да не е зает единствено от борбата с бащата, отнел майка ви, а трябва да се състезавате със силен падишах, който не желае да споделя държавата с вас.
Лицето му ми изглеждаше познато, но не можех да си спомня. Странно, но по-странното беше какво правех в тази стая, наподобяваща лекарски кабинет? Да не би отново амнезия? Пак ли часове на мрак?
- Ние, момчетата, без изключение искаме да сме като бащите си...
Искаше ми се да кажа, че не съм на същото мнение и никога не съм се възхищавал на баща си, но елегантно облеченият мъж беше толкова убеден в правотата си, че едва ли биха му допаднали възгледите ми.
- Каквото и да говорим, в крайна сметка всички се възхищаваме на баща си. Интересното обаче е, че точно заради това искаме да го ликвидираме и да заемем мястото му. И ето тук започва объркването на подсъзнанието. Чувстваме вина заради желанието си. Даже се плашим от него... Да бъдеш баща си означава да притежаваш майка си. Да притежаваш майка си... Ужасяващо. Именно това чувство на вина създава страха от скопяване, сиреч никога да не станеш баща.
