Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 42

„Хубаво, но всичко прекалено отегчава, господин Мющак. Омекотителят за пране, препаратът за пода, сапунът, шампоанът, кремът... Все виолетки... Душата и тялото ни миришат на виолетки... Хайде стига, нека използваме други аромати.“

Но не използвах други аромати. Понеже най-хубавите моменти от живота ми... Моменти ли рекох, не, исках да кажа великолепния призрак на тази жена... Не желаех да уплаша, изпъдя и загубя този призрак, сянката на който витаеше навсякъде в този дом. Ако загубех и него...

Процеждащите се през пръстите капки пропъдиха мислите ми. Загрижено погледнах пода; мръсните капки оставяха бледи петна по светлите плочки. Втурнах се към умивалника и оставих чорапите на мрамора. От страничното чекмедже на шкафа извадих нов калъп сапун „Хаджъ Шакир“. И сякаш светът щеше да свърши, ако не го сторех, започнах усилено да търкам чорапите с него. Мръсните капки посивяха и се стекоха по твърдата повърхност. Обърнах ръчката на крана към топлата вода и продължих да търкам чорапите. Сивата вода се избистри и стана прозрачна. Успокоих се, грижливо изстисках чистите чорапи и спретнато ги положих един до друг върху радиатора. Когато се върнах до умивалника, погледът ми попадна върху новозакупеното огледало, тъй като миналата година стрина Кадифе неволно беше счупила старото... През леките изпарения от топлата вода, покрили повърхността му, укоряващо ме гледаше мъж със скръстени на гърдите ръце.

„Какви ги вършиш, Мющак?“

Ръцете ми се отпуснаха, сякаш насреща ми стоеше татко.

„Да не мислиш, че като изпереш чорапите, проблемите ти ще изчезнат?“

Какви ги приказваше тоя? За какво говореше?

„Какво правиш?“ - запита по-силно. В медените му очи се четеше гняв.

Разтреперих се.

„Не трепери - каза заповеднически. - От страха полза няма. Вече е твърде късно. Уби жената. Любимата си... Нюзхет...“

Опитах се да отговоря: „Не съм искал да я убия“, но той ме прекъсна:

„Не се опитвай да отречеш. Да, направи го. Безмилостно уби жената, на която отдаде живота си, единствената си любов, повелителката на сърцето и ума си. И според мен добре направи. Но вече приеми действителността. Не си самовнушавай „Това не беше Нюзхет, беше нейно остаряло копие, жената, в която бях влюбен...“. Жената, в която беше влюбен, вече не е млада. Също като теб. Я се виж. На шейсет и кусур си, а вече изглеждаш като старец, професор Тахир дори изглежда по-млад от теб. Дори да не изглежда, духът му е млад... Ти остаря. И Нюзхет беше остаряла. Този твой объркан ум не приема това също както не прие истината, че тя вече не те обича. И точно заради това я уби... Ето това е, време е да го приемеш...“

Острата светлина в медените очи на мъжа в огледалото нарасна и обхвана цялото му лице. По вълшебен начин започна да се подмладява.

„Така, така - рече уверено. - Ето така ме гледай, по-смело, по-дръзко. Време е да поемеш отговорността за постъпките си. Това, че не помниш, не променя действителността. А престъплението е действително... Ти уби онази жена. Няма смисъл да се паникьосваш: как по дяволите съм направил това. Няма вече полза от оправдания с привързаност към майката в детството, потиснато самочувствие, педантизъм или пране на чорапи. Време е да станеш силен, да седнеш и да разсъдиш спокойно.“