Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 40
Ахмед Юмит
8
Когато се прибрах у дома, снегът беше спрял въпреки продължаващата в главата ми буря. Невероятно, но вече и помен нямаше от бялата пелена, която само допреди час покриваше града. Не, снегът не беше спрял отведнъж; слизайки от корабчето на Кадъкьой, валежът вече оредяваше и даваше признак за спиране, намаляваше при всяка крачка, а когато стигнах до нашата улица, по която едно време се редяха къщи с големи градини, а сега бяха наблъскани един до друг блокове, не прехвърчаше нито снежинка. Както предположи сладкодум-ният шофьор, след спирането на снеговалежа настъпи сух студ. Силен вятър, сковаващ всичко, което докосне, превръщащ снега в искрящи брилянти и локвите в блестящи ледници. И тъй като се боях да не превърна и друг шофьор в евентуален свидетел, тръгнах пеша от пристанището към вкъщи, без да обръщам внимание на бръснещия лицето ми вятър и вледеняващия мокрите ми крака студ.
Като стигнах до входната врата, погледнах към небето през отрупаните в сняг клони на акацията пред блока; в дълбините на мрака упорито проблясваха няколко звезди. Ако вятърът се усилеше още малко, щеше да разпръсне облаците, останалите звезди щяха да излязат от скривалищата си и да превърнат небето в кристална полусфера. Но вече не бях в състояние да се наслаждавам на такава прекрасна гледка. Исках да вляза у дома, да се отърва от кристалната нощ, от скования в студ мрак, от тази улица с покрити от снега сгради, дървета, коли и контейнери за смет, да се събудя час по-скоро от този ставащ все по-страшен кошмар, започнал с позвъняването на телефона следобед. Влязох във входа, надявайки се кошмарът да остане вън заедно със студената нощ.
Бързо тръгнах по стълбището, за да не срещна любопитни съседи, повечето от които също като мен на възраст, отключих припряно металната врата на апартамента си на втория етаж и когато се озовах сред надеждните стени, приятната топлина на дома обгърна тялото ми.
„Нищо не може да се сравни с дома“, казваше професор Тахир. Особено през вечерите, когато до малките часове работехме у нас или у Нюзхет.
Кажехме ли: „Професоре, не тръгвайте, останете тук“, той поклащаше глава и се усмихваше: „Не, отивам си, не мога да заспя тук. Госпожа Берин ще ме чака, пък и не мога да се отпусна.“
Наистина най-спокойното местенце в света за човек беше домът му. Само ако не пренасяхме в него преживените навън напрегнати моменти. Ако угризенията на съвестта не се впиваха в нас като безмилостни кърлежи и не оставаха там... Не, и вкъщи нямаше да намеря спокойствие. Тази жена и тук нямаше да ме остави на мира. Нямам предвид заминалата преди години в Америка любима. Тя всъщност винаги е била тук. Въпреки че ме беше изоставила, никога не е напускала живота ми. Говоря не за Нюзхет, а за другата; започналата да остарява жена, с която внезапно се сблъсках тази вечер... Онази, чиито сини очи, макар и донякъде да напомняха за Нюзхет, изобщо не приличаше на любимата отпреди двайсет и една години, нещастницата, в чиято набръчкана шия забих безмилостно ножа за писма може би тъкмо поради тази причина. Вероятно заради това се смръзнах в антрето, събличайки натежалото от мокрия сняг палто. Сякаш вътре в стаята, на отсрещното кресло седеше и ме чакаше онази жена... Огромна изненада в сините очи, потъмняващи петна от кръв по блузата, пода и стените... Не, вече трябваше да приключа с това. Прогоних тези образи от ума си, заличих терзанията на съвестта. Трябваше да обърна внимание на вкочанените си пръсти. Окачих на закачалката палтото, което все още стисках в ръце, наведох се и изух мокасините от замръзналите си крака. Чорапите ми бяха мокри до глезените; бързо се отървах и от тях. Сухите пантофи с протъркано кадифе и тук-там изтъняла подметка дойдоха като мехлем на измръзналите ми нозе. Но нямах време да им се насладя. Стиснах в шепа чорапите, за да не капят по пода, и се втурнах към банята.
