Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 32
Ахмед Юмит
За пръв път бях признал чувствата си на Нюзхет пред Баб-юз-сааде, или Вратата на щастието. Като казвам, че съм ги признал, не мислете, че аз съм го направил. Къде тиии? Естествено, че първа Нюзхет разкри чувствата си, тя се взря в очите ми, тя ме хвана за ръка... Аз, онемял от щастие, се бях вцепенил до една мраморна колона пред вратата, където се е извършвало коронясването. Ти махни вцепеняването, но смелата ми любима, гушнала се в мен като разгонена котка, посочи двама възрастни немски туристи, които ни гледаха с любопитство, и каза: „Наблюдават ни“, с което тотално съсипа нещата...
Много време прекарахме в пустите стаи на този дворец... Проследихме заедно следите на историята в документите, възможните за разчитане ръкописи, миниатюрите, картините, облеклата, оръжията и скъпоценностите. Хубави дни, като сън... Да, владетелският дворец... Домът на Завоевателя в Константинопол, откъдето е отправял държавните си послания към османците и е издавал най-важните си решения... Най-сигурното му убежище... Какво пишеше над дворцовата врата?
„Нека по волята и милостта на Аллах владетелят на два континента и повелител на две морета, сянката на Аллах в този и отвъдния свят, любимецът му на двата небосклона, господарят на земята и водата, Завоевателя на Константинополската крепост Султан Мехмед Хан, син на Султан Мурад Хан, син на Султан Мехмед Хан, да увековечи Божието царство и господството му да се издигне над най-блестящите звезди на небосклона...“
Господство над звездите... Не е ясно доколко това пожелание е вдъхновило прочутия писател Стефан Цвайг, но в книгата си
Що за невъзможни асоциации правех? Интересът на Фройд към нашия велик владетел беше нелогична вероятност, съществуваща единствено в обремененото ми съзнание. По тази тема нямаше нито бележки, нито статии... Завоевателя, главен герой в историческото изследване на Бабингер и Достоевски, основна тема на разработката „Отцеубийство“ на Фройд, представляваше две напълно различни същности. Но нашата известна историчка беше открила общото: отцеубийството... И какво още? Не, колкото и да беше дръзка, Нюзхет не би посмяла да каже това. Но защо пък не? Кариерата и не се ли основаваше на това? Да руши табутата, да разработва проблемни тези, да нахлува в секретни области... Добре, но дори Нюзхет, колкото и да е била замаяна от успехите си, би знаела, че опитът за уличаване на Завоевателя в отцеубийство е изначално обречен на неуспех. Така де, но човешкият ум работи по свой си начин. Понякога амбицията е толкова силна, че желанията се възприемат като действителност. Ето заради това е възможно бившата ми любовница да не се е посвенила да се захване с това въпреки великолепния си като красотата и разум... Дали? Ами ако греша? Ако убитата от мен жена не е мислела така? Тази безупречна навремето кожа, сбръчкала се сега... Ако мислите и не са се променили като кожата...
