Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 29

- Ало, Мющак. Здрасти, синко... Къде си?

Какво да отговоря сега? Ако кажа, че съм вкъщи, щях да събудя подозренията на наострилия уши любопитен шофьор, който слушаше внимателно. Сигурно щеше да е свидетел №1 в съда. Като се има предвид, че помнеше като вчера случилото се преди деветнайсет години.

- Ами професоре... - проточих. - Ей тук в едно...

- Нищо, нищо... - прекъсна ме професорът с пословичното си нетърпение. - Кажи на Нюзхет, че не мога да дойда довечера...

Какво! Откъде знаеше, че ще се виждаме с Нюзхет?

- Нюзхет ли каза, професоре?

- Да, нали тази вечер щяхме да ходим у тях.

Щяхме да ходим? Значи, и професор Тахир е бил поканен на вечеря. Изведнъж си спомних. Имам изненада за теб, беше казала Нюзхет. Явно изненадата е била възрастният ни преподавател.

- Тази вечер на вечеря - продължи преподавателят. - Но времето много се развали. Чудо би било да се намери такси... Сега не мога самичък да се придвижа от Тешвикийе до Шишли. Колко пъти звънях на Нюзхет, не отговаря. Затова ти се обадих. Моля те да и кажеш, че няма да дойда.

Божичко, ей сега съм свършен. Свидетел № 1 в съда нямаше да бъде този непознат шофьор, а прочутият професор по история Тахир Хакъ Бентли. „Мющак беше добро момче. От първите ми асистенти. Щеше да стане прекрасен историк. Само да не беше се запознал с Нюзхет.“ Не, не можех да позволя това. Това никога не биваше да се случва. Думите сами се отрониха от устата ми:

- Добре, професоре, и аз няма да отида. Нюзхет се обади само преди няколко часа. Кани ли се така? А и не каза, че ще идвате...

- Не каза ли?

- Не. Ако знаех, че ще идвате, и аз щях да дойда. А имам и друга работа. Отказах.

- Така ли? - запита възрастният човек, който и представа нямаше от случилото се. - Ама като ми се обади следобед, каза: „Професоре, имам изненада за вас, Мющак също ще дойде на вечеря.“

Не знаех какво да отговоря и замълчах.

- Какви ги върши това момиче? - избоботи професор Та-хир. - Първо покани мен, в последния момент каза, че и ти ще дойдеш, а сега не вдига телефона.

- Може да се е сетила нещо, да е излязла до магазина.

Професор Тахир се ядоса.

- Изобщо не ме интересува, Мющак. Всъщност се е впуснала в нещо откачено... Както и да е... Сигурно след малко ще се обади... Тогава ще и съобщя, че няма да отида. Хайде, приятна вечер...

- Приятна вечер, професоре - казах и затворих телефона. Зле започналата вечер продължаваше все по-зле. Сега какво да правя? Вече и професор Тахир беше забъркан, знаеше, че Нюз-хет ме е поканила на вечеря. Не можех да отрека следобедния телефонен разговор.

- Няма и нужда - каза пискливият глас на шофьора. Отново ме гледаше през рамо. Говореше шепнешком, като заговорник. - Ще повториш каквото каза на професор Тахир. Да, Нюзхет те е поканила на вечеря, но си отказал. Това е, ако могат, нека докажат обратното.

- Какво? - възкликнах.

Шофьорът рязко натисна спирачките и стърженето на веригите около гумите ме върна в реалния свят.

- Какво става? - наистина ме погледна този път. - Добре ли сте, господине?

- Добре съм, добре...