Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 286

„Колт“, наследената от бащата на Тахир Хакъ кахлена печка... Опасното султанство, наследство от баща му на Мехмед II... И султан Мехмед хан... Синът на Мурад хан, син на Мехмед хан... Владетел на два континента и две морета... Сянката на Аллах на земята... Естественият наследник на Римската империя, Мечът на исляма, мощният владетел, изгарящ в мечтата си за създаване на съвсем нова нация от различни езици и различни религии... Или пък наранено дете, стараещо се да привлече вниманието на света, понеже не е получило бащиното? Или всичко заедно? Конни армии, препускащи из безкрайните равнини на паметта ми... Звън на саби, бойни маршове, викове от ужас... Мъртви деца, мъртви жени, мъртви старци... Падащи един след друг градове, сриващи се една след друга държави,сменящи владетелите си една по една крепости, сменящи един след друг флаговете си кули... Владетел, покрил се със слава на четирийсет и девет години... И накрая неизменната участ... Ден, преминал неизбежно в нощ... Човек, изпил накрая чашата на смъртта... И съмнителната смърт на султан Мехмед Завоевателя. И двамата му принцове... И отново неизменната съдба, кървавата битка за трона... Дворец, разделен на две, държава, разделена на две, народ, нямащ понятие от нищо... Народ, който както винаги гледа да изкара деня, да сготви чорбата и да намери къде да сложи глава на спокойствие... И оставеният да се разлага в дворцовите му покои труп на Завоевателя, докато двама братя се борят на живот и смърт...

Всичко това мълчаливо прехвърчаше из ума ми като тъжните снежинки, валящи дни наред: без ред, непрекъснато и безразборно, но без да се докоснат и сблъскат, сякаш уважаваха присъствието на другите. Не бях против да си летят, но от хармоничните им движения ми се завиваше свят, съзнанието ми се уморяваше и едва се държах на крака. Затова на влизане вкъщи се подпрях на стената като пиян, сякаш краката ми щяха да се сплетат един в друг.

Минавайки през хола, погледът ми попадна върху стария часовник на дома на Шевки паша, тиктакащ весело върху дебелата колона между двата прозореца, сякаш искаше да припомни, че някога на света е имало чувство, наречено покой; показваше три сутринта.

„Досега отдавна трябваше да си в леглото, Мющак.“ Любимата ми наивна майчица, която си мислеше, че ако тя е добре, всички са добре, ако тя е доволна, всички са щастливи, седеше в началото на антрето и ме гледаше тъжно.

„Къде беше досега? Пак ще се разболееш...“ Веднага хванах протегнатите и бели ръце. Никога не съм усещал такава нужда от топлината и. Никога в този завит с безмилостно бяло покривало град не съм се чувствал толкова самотен, толкова уморен, толкова безпомощен. Сигурно от очите ми са се отронили няколко топли сълзи. „На колкото и години да стане, все си е малкият син на мама.“ Майка ме заведе в спалнята както едно време... Съблече дрехите ми, облече ми пижамата, изчака да се просна в леглото и тогава както винаги ме целуна по очите...

„Лека нощ, Мющак, сладки сънища, детето ми.“

Дори не чух последната дума от това пълно с обич изречение, което помнех наизуст... Успокояващ мрак... Мека кадифена тъма, будеща в човек желанието да потъне, да се скрие и загуби в нея. Бездънен наситен мрак, предпазващ ви от изгарящата очите ярка светлина, безсърдечие, грубост и грозота на действителността. Тъмнина, в която, дори да не виждате, сте сигурни, че няма да се почувствате неуверен и нищо лошо няма да ви се случи... Така ще да е, иначе защо да бъда неспокоен, усещайки утринното слънце по клепачите си.