Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 259

Невзат сплете пръсти на бюрото.

- Въпреки опасностите ли? Какво опасно има да се каже, че Завоевателя е бил отровен?

Дали не знаеше за това? Не, изпитваше ме. Щом главният комисар искаше да ме провери, не биваше да го разочаровам.

- Опасността да те набедят за клеветник на славната ни история - поясних. - Опасението да не те изкарат предател на нацията и държавата...

Много добре знаеше за какво говоря, но продължи да ро-вичка.

- Че защо да те набеждават? Ако това е истината, какъв смисъл има да се крие?

В главата ми звънна предупреждението на Тахир Хакъ: „Не се опитвайте и това да отнемете от този жаден за победи, гърчещ се от чувство за вина, смазан народ.“

Вероятно съм се усмихнал иронично.

- Не е ли така? - настоя Невзат. - Говорим за история... За наука... Може ли да има тайни в науката?

- Напълно сте прав, но не е толкова просто... Понякога науката крие опасности. Ако примерно приемете, че Завоевателя е отровен, ще трябва да отговорите и на въпроса кой го е отровил.

В уморения му поглед припламна искра.

- И кой го е отровил?

- Вие сте полицаи. Ако е извършено такова престъпление, не трябва ли вие да откриете виновника?

Изсмя се тихо.

- Отпреди петстотин и повече години ли? Отгоре на всичко при смъртен случай, за който не е известно дали е престъпление. Смилете се, професор Мющак... Да, ние сме полицаи, но вие сте историк. Ако не ни дадете нужната информация, как да го разрешим?

Много трябваше да внимавам с този човек, той беше по-опасен от онези мошеници в железарията. Топлата усмивка, сякаш сме приятели от сто години, почерпката с геврека, чаят, всичко беше фалш. Главният комисар не беше внимателен, човечен и добър, още по-малко мой приятел. Печелейки доверието ми, се стремеше се да научи какво крия за смъртта на Нюзхет. Така че не можех и с изстрел от пенсионирания пистолет на баща ми да се спася от този по-хитър и от лисица човек...

- Каква информация ви е нужна, господин Невзат?

- Нямам нищо определено наум - отговори непретенциозно. - Наистина нямам... - поизправи се в стола и се наведе напред, сякаш искаше да се приближи до мен. - Изправени сме пред загадъчен случай. Но за да го решим, трябва да научим как е починал султан Мехмед Завоевателя. Правилно ли разсъждавам? - попита, сякаш сам не разбираше думите си.

- Много правилно разсъждавате - потвърдих на висок глас.

- В такъв случай трябва да ми разясните нещо. Животът на Завоевателя... Кои са били враговете му? Кой е имал изгода от смъртта му? - и приятелски се ококори. - Щом нямаме свидетели или улики, трябва да помислим кой се е облагодетелствал от престъплението, кой е бил доволен.

Изглеждаше искрен, а и вече се беше подготвил за слушане, убеден, че ще получи нужната информация. Отдаден на разказа ми... Но не, всичко беше привидно... Не биваше да се подлъгвам по вида му, всяка дума на този бащински настроен човек беше клопка за разпит, всеки жест беше коварен удар, целящ да ме вкара в играта. От друга страна, не можех да откажа, пък и каква опасност можеше да крие описанието на живота на Завоевателя?