Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 24

„После камата потъна в мека тъкан.“

Дали това съм мислел, забивайки ножа за писма в шията на Нюзхет? Момент, момент, не е ясно дали аз съм я убил. Тогава защо взех ножа за писма и сапуна? Защо не се обадих в полицията да разкажа всичко? То е ясно като бял ден. Може би ако умът ми си беше на мястото, щях да го направя, обаче неконтролируемото ми съзнание беше убило Нюзхет. В резултат на години стаяван гняв, омраза и желание за мъст. По безпощаден начин... Що за ирония, абсолютно варварство! При това с подарения от мен, същия като моя нож... Каква подигравка, какво варварство! Каквото и да беше сторила Нюзхет, не заслужаваше да умре...

- Да минем през Касъмпаша* - стресна ме пронизителният глас на шофьора с тънките мустачки. С десния показалец посочи наредените отпред коли с изпускащи пара задници и светещи стопове. - Викам, че има задръстване и ако чакаме да се отпуши...

Не бях сигурен дали имаше намерение да удължи пътя, или искаше да промени маршрута по необходимост. Но нямаше значение, дори да бях. Не можех да споря с него; имах нужда да размисля, да си припомня всички подробности от преживяното, да разплета пъзела, в който попаднах неволно, и час по-скоро да се измъкна от кашата.

- Разбира се - отговорих, стараейки се да държа лицето си по възможност в сянка. - Добре ще е да се измъкнем от задръстването...

- Да, особено ако и на Касъмпаша няма задръстване -измърмори, завивайки вдясно по локалното платно. - Ако всички направят като нас, свършено е.

Не, този нямаше да си затвори устата.

- Въпрос на късмет - отговорих успокоително. - Какво да се прави, какъвто ни е късметът.

Но и по локалното платно колите бяха наредени една зад друга. Търсещият повод за разговор шофьор избухна:

- Да му се не види макар... Нали ви казах...

- Не се ядосвайте, все ще се отпуши...

Да не бях отговарял, защото обърна глава и се огледа назад през дясното рамо. Помислих, че ще каже нещо грубо. Не, в погледа му нямаше гняв, напротив, имаше разбиране.

- Браво на вас, как можете да бъдете толкова спокоен? - В гласа му действително имаше изненада. - Ако можех като вас...

Помислих си, ако знаеше истината, щях да съм последният човек, на чието място би искал да бъдеш, но посочих колите отпред и казах:

- Друг изход няма - и да се ядосваме, и да си късаме нервите, и да слезем да се разкрещим, пътят ще се отпуши ли? След като колата не може да лети, трябва да потърпим.

Кимна разбиращо и се обърна напред.

- Прав сте, господине, трябва да сме търпеливи. Трябва, ама как в този истанбулски трафик... Няма шосета, няма инфраструктура, няма ред. И най-важното, няма уважение... Седнал си в колата и се мисли за важна клечка... А той си е, с извинение, обикновен хуй...

Е, отвори си устата точно както предполагах. Ако кажех млъкни малко, че ме боли главата, веднага щеше да се озъби и даже можеше да ме изрита от таксито. Тогава хем щях да си остана на улицата, хем да му създам незаличим спомен. Та да го разказва в съда: „Както казах, господин съдия, не разговаряше. Перко някакъв. Беше се отдръпнал в сянката, та да не виждам лицето му. Ако знаех, че е убиец...“