Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 184

Балтаоглу веднага повел флотилията. Излязъл в открито море със сто и петдесет кораба и най-отбрани бойци. Щом корабите достигнали стрелковия обхват, по стените се посипали огън и жупел. Захвърчали стрели с пламтящи върхове, загърмели малките топове. Целта била подпалване на корабите и унищожаване на всичко насреща - дърво, желязо и хора. Докато нашите опитвали с оръдейни изстрели да счупят мачтите на корабите, противниците се катерели нависоко и сипели стрели, камъни и копия от сирените и наблюдателниците по мачтите. При доближаването на корабите един до друг започнала жестока битка. Решените на живот и смърт османски моряци се опитвали да подпалят вражеските кораби, да насекат парапетите с брадви и маждраци и естествено да влязат в ръкопашен бой по палубите. Но корабите били отбранявани от елитни воини, чийто живот преминавал по моретата. С огромна храброст и героизъм се противопоставяли на дръзките атаки на османските бойци. Режели ръцете на успелите да се покачат на палубата, разбивали главите им с топузи и токмаци. Десетки наши изпопадали в морето и се удавили.

Султан Мехмед следял от брега върху коня си жестоката битка. Едва се удържал да не се включи сред храбреците, размахващи саби на живот и смърт в морето. Други също се вълнували - император Константин Драгаш и населението на града... Покачени по стените, наблюдавали със същата тревога и надежда ужасяващата морска битка.

Папските кораби, доста по-високи от османските, използвали превъзходството си по най-удачния начин. Сражаващият се с ятаган в ръка в първите редици Балтаоглу не се отказвал въпреки тежките загуби, замествал падналите в боя с нови попълнения и нито за миг не преставал да атакува. Не, папските кораби не трябвало да влязат в пристанището. Но лодосът издул платната на противниците, предизвикал бурно вълнение и ограничил възможностите ни за маневриране. Само това да било добре, но вятърът ставал все по-силен. Така бил предопределен изходът на битката. Италианските матроси забелязали макар и краткото колебание на нашите и подпомогнати от лодоса се отправили към Златния рог. Наближили пристанището под прикритието на нощта. Защитниците, забелязали с изумление неочаквания обрат, веднага вдигнали веригата и пуснали вътре четирите кораба.

Невероятно! Гласът на професора беше така отчаян, сякаш лично преживяваше поражението отпреди повече от петстотин години. Сигурно се изживяваше не като историк, представящ завладяването на заинтригуваните, а като младия султан, пристигнал начело на армията си да превземе Константинопол. И само Тахир Хакъ ли? И аз като всички останали слушах безмълвно. Бяхме разочаровани.

Ако не бяха върволицата от коли по шосето и бумтенето на двигатели откъм морето, на площада щеше да бъде съвсем тихо.

Както футболът никога не е единствено тичане на двайсет и двама състезатели след топката, така и историята никога не е била само разказ за съществували някога държави. Историята разказваше как е била орана земята, как се е пекъл хлябът, как майките са повивали бебетата си, как е протичало образованието, как са се обичали хората. Историята беше съвкупност от малки и големи събития, правещи от човека човек. Историята беше страх, смелост, предателство. Историята беше мисъл, сан-тимент, предусещане, гордост. Естествено, всички нации се гордееха с историческите си победи, естествено скърбяха за пораженията, но обществата с по-славно от настоящето минало бяха по-чувствителни към миналите победи. Това беше валидно не само за нас, а за всички. Нормално, но когато тази психика се отразеше върху писането на историята, можеше да създаде сериозни проблеми. Примерно завоеванието, тълкувано от нас като завършек на една епоха и начало на нова, можеше да се коментира от Запада като нашествие. Можеха да кажат: „Не, господа, събитието, означило края на Средновековието и началото на новата ера, не е превземането на Константинопол, а откриването на Америка.“ Мисля, че най-голямото предизвикателство пред историята като клон на науката е това: липсата на обективност. Пристрастността, пренебрегването на действителността... Да, но кое беше правилно? Нашата или тяхната гледна точка? Кой беше по-обективен? Те или ние? Интересното беше, че след няколко века нациите и държавите щяха да изчезнат и мястото на историческите пристрастности, в името на които сега бихме умрели или убили, да заемат съвсем различни чувства. При това положение можеше ли историята да се нарече наука? Изведнъж ми домъчня за Нюзхет. Не като за любима, а като за човек на науката. Защото с нея можехме да спорим за всичко, да нарушаваме ограниченията и да преминаваме всички червени линии на официалната религия и статуквото. Тъгата от поражението на флотата ни се превръщаше в дълбока печал поради липсата на Нюзхет и инициативата за смекчаването и не само у мен, а у цялата ни група дойде не само от специалиста по история, а от познавача на човешката душа, професора на професорите Та-хир Хакъ: