Читать «Чашата на призраците» онлайн - страница 2

Аз бях свидетелка на тези дни и игуменът знаеше това. Понякога, много рядко, говорех за Изабела — Изабела с блестящата кожа и пламтящите сини очи, с коса като усукани златни нишки и тяло, което би изпълнило с похот дори монах. Изабела „La Belle“, Прекрасната, Изабела Френска, която свали съпруга си от престола. Заключи го в замъка Бъркли, затваряйки го зад решетки като някакво бясно животно, докато — така съобщават летописите — при него се вмъкнаха убийци и поваляйки го по лице, завряха в задника му нажежен до червено ръжен, за да изгорят вътрешностите му и да не оставят следи по трупа. Говорех за Мортимър, горд като елен самец с разклонени рога, сам пълноправен крал, уелски принц, тайно мечтаещ за власт; за Хю Диспенсър, с коса и брада с цвят на невестулка, с бързо стрелкащи се зелени очи, алчни пръсти и сърце, кипящо от похотлива страст и желание да притежава Изабела; за самия Едуард, златокосия, синеок крал, могъщ телом и нищожен духом, следван от всички останали в техните одежди от коприна и сатен и ботуши с високи токове, получили имотите си лично от краля феодални земевладелци, които бяха преживели и щастливи дни, преди кинжалът на някой убиец да ги изпрати във вечната нощ.

Затворих очи, след това ги отворих, оглеждайки аскетично обзаведената стая на игумена: белосаните й стени, прашния и твърд като кост под. Единствено свещите и един малък мангал с посипан в него тамян потискаха студа и противния мирис на смърт. Разглеждах внимателно студеното лице на трупа със заострени черти, полузатворени очи и притворени устни. Отецът игумен се беше молил за мен — беше ми казал това. Дори когато се навеждаше над потира, за да прошепне думите на благословията, или вземаше хляба, за да го превърне в благословеното тяло Христово, той винаги отправяше една и съща молба: един ден да коленича пред него, да се изповядам и да се помиря с Бога, и така да подготвя душата си за нейното дълго пътуване, за да се присъедини тя към останалите.

— Матилда — игуменът притискаше ръцете ми между студените си, тънки пръсти, а светлите му кафяви очи се взираха съчувствено в мен. — Матилда, чувствам, че душата ти е натежала от грехове. Умът ти, спомените ти и сънищата ти са преследвани от призраци — от тях лъха на мрак и зло.

Хитър и прозорлив бе този отец — един от малцината сред всички хора, които съм срещала, който умееше да чете в човешката душа. Разбира се, аз се противях. Казвах му, че ще запазя тайните си и ще отговарям за делата си пред Божия съд, както всеки злодей би отговарял пред върховния кралски съд в Уестминстър Хол. Отецът игумен само въздъхваше и пускаше ръката ми.

Миналото лято, около времето, когато се честваше раждането на Йоан Кръстител, започнах да размишлявам. Чувствах се тъй, сякаш коремът ми беше пълен с кисело вино. Искаше ми се да повърна, да се пречистя, да изчистя злото от душата си, затова отидох и заговорих на нея — Изабела, кралица на Англия, там, където тя лежи под каменната си надгробна плоча вдясно от високия олтар в Грейфрайърс. О, да, тя поиска да я погребат именно там, не увита в саван, а облечена в сватбената си рокля, макар вече отдавна да беше прехвърлила шейсетте. Докато умираше, раздирана от кашлица и заедно с хриповете от гърлото й изтичаше кръвта на живота й, Изабела ме помоли с поглед да хвана ръката й.