Читать «Вечната маска на смъртта» онлайн - страница 2

Император Диоклециан разделил империята на Източна и Западна. Всяка част имала собствен император и негов помощник, носещ титлата цезар. Империята се задъхвала от икономически проблеми и от варварски нападения. Нейната държавна религия била заплашена от набиращата все повече сили християнска църква, чието присъствие се усещало във всички провинции и на всички социални нива.

В 312 г. младият военачалник Константин, с подкрепата на майка си Елена, британка по произход, която вече флиртувала с християнската църква, решил да завземе Западната империя. Той прекосил Италия и се срещнал със съперника си Максенций при Милвийския мост. Според Евсевий, биографът на Константин, бъдещият император имал видение на кръст, под който стояли думите: In hoc signo vinces — „С този знак ще победиш“. Константин, продължава разказът, заповядал на войските си да приемат християнския символ и спечелил блестяща победа. Той разгромил Максенций и го убил, а после потеглил срещу Рим. Така Константин станал император на Запада, а негов единствен съперник оставал Лициний, който управлявал на Изток.

Под силното влияние на майка си, Константин поел юздите на управлението и започнал преговори с християнската църква, за да сложи край на вековните гонения. Но във всекидневния живот продължавали да властват интриги и убийства. В Рим те били ежедневие и специалните агенти били затънали в работа. Елена покровителствала християнската църква, но скоро разбрала, че интригите и убийствата там са също толкова разпространени, колкото и в двора…

Цитатите в началото на всяка глава са из „Животът на Константин“ от Евсевий, който е съвременник на Елена и нейния син. Бележката на автора в края на романа доизяснява историческия контекст на сюжета.

Пролог

Жестоко и безсмислено принасяне на човешки жертви.

Човекът, който обичаше да нарича себе си Iudex — Съдията — се отпусна в наподобяващото трон кресло и отпи от бокала си ледено бяло фалернско вино. Той млясна одобрително и пак се вторачи в скелета, разпънат на дебелите дървени греди, закрепени в стената от червени тухли. Съдията вдигна тост към черепа и увисналата челюст, разглеждайки внимателно вече пожълтелите кости. Да, помисли си той, това се казва наистина добре свършена работа! Гвоздеите бяха майсторски забити между костите на всяка китка — през онези малки пролуки, толкова удобно пригодени за такъв ритуал. В края на краищата един гвоздей, пробил дланта на ръката, е безполезен; жертвата се мята, бори се, гвоздеят пробива меката плът и се измъква. А един добре изострен железен гвоздей във всяка китка я задържа здраво. Същото се отнася и за краката. Вярно, размишляваше Съдията, така беше по-трудно. Той бе закрепил малко дървено трупче към гредата, преди да закове по-големия шип в пролуката между костите на глезените. Всичко това беше направено, преди смесеното с упойващи билки вино да престане да действа и жертвата да си върне съзнанието. О, това беше прекрасно! Ужасът, изненадата, силното страдание, виковете и клетвите, молбите и хленчовете! Съдията беше слушал това много дни, докато гледаше как жертвата му бавно умира, как кръвта се стича от раните; наблюдаваше усилията й да диша, да се изтръгне от гвоздеите, гледаше как се мята и широко отваря уста, за да поеме дъх в горещия въздух на онова подземие. Съдията взе друг бокал от червена глина и отпи малко „мулсум“, подсладено с мед вино, докато мислеше за храната, която щяха да му поднесат по-късно тази вечер в любимата му гостилница. Да, този път щеше да избере агнешко и може би съселче, или печено прасенце-сукалче с хрускава кожичка. Отново се загледа в прикования към дървото скелет.